Дан Браун - Изгубеният символ

— Продължавай нататък… — Все още дълбоко потресен, архитектът седна на един стол.

Катрин се зарови в статиите. Всички бяха свързани със семейство Соломон — многобройните успехи на Питър, нейните проучвания, ужасното убийство на майка им Изабел, широко дискутираната зависимост на Закари Соломон от наркотиците, хвърлянето му в затвора и жестоката му смърт там.

Маниакалният интерес на този човек към семейство Соломон надхвърляше всякакъв фанатизъм — и все пак тя не можеше да разбере защо.

И едва тогава видя снимките. Първо Закари, нагазил до колене в лазурна вода на бряг, осеян с варосани къщи. „Гърция?“ Фотографията, предположи Катрин, можеше да е направена само по време на безметежните му дни в Европа. Странно, Зак имаше много по-здрав вид, отколкото на папарашките снимки, показващи мършаво хлапе, купонясващо с други наркомани. Изглеждаше в по-добра форма, някак по-як, по-зрял. Не си го спомняше такъв.

Озадачена, тя погледна датата на снимката.

„Но това… не е възможно!“

Почти цяла година след смъртта на Закари в затвора.

Изведнъж отчаяно започна да рови из купчината. Всички фотографии бяха на Закари Соломон… И годините постепенно го променяха. Колекцията приличаше на автобиография в снимки, отразяващи бавно преобразяване. После видя неочаквана рязка промяна. Тялото му започна да мутира, мускулите му се издуха, чертите на лицето му се преобразиха, явно в резултат от употреба на много стероиди. Фигурата му удвои масата си и в очите му се промъкна натрапчива жестокост.

„Та аз дори не познавам този човек!“

Нямаше нищо общо със спомените й за нейния млад племенник.

Когато стигна до негова фотография с бръсната глава, коленете й се подкосиха. После видя снимка на голото му тяло… украсено с първите татуировки.

Сърцето й почти спря.

— Господи…

— Надясно! — извика Лангдън от задната седалка на реквизирания лексус.

Симкинс зави по Ес Стрийт и настъпи газта в потъналия в зеленина жилищен квартал. Когато наближиха пресечката с Шестнайсета улица, отдясно като планина се извиси Домът на Храма.

Агентът погледна огромната сграда. Все едно някой беше построил пирамида върху римския Пантеон. Той се приготви да завие надясно по Шестнайсета пред зданието.

— Не завивайте! — каза Лангдън. — Продължете напред по Ес Стрийт!

Симкинс се подчини и мина покрай източната страна на Дома на Храма.

— На кръстовището с Петнайсета завийте надясно! — инструктира го професорът.

Агентът послуша своя навигатор и след малко Робърт посочи един почти незабележим черен път през парка. Симкинс зави по него и подкара лексуса към задната страна на огромната сграда.

— Вижте! — Ученият посочи един самотен автомобил — голям ван, паркиран до задния вход. — Тук са.

Симкинс спря джипа и угаси двигателя. Всички безшумно слязоха и се приготвиха за операцията. Агентът погледна грамадната сграда.

— Казвате, че Залата на Храма е на върха, така ли?

Лангдън кимна и протегна ръка нагоре.

— Плоската част на върха на пирамидата всъщност е оберлихт.

Симкинс рязко се извъртя към него.

— Залата на Храма има оберлихт!?

Професорът го изгледа странно.

— Разбира се. Око към небесата… точно над олтара.

Хеликоптерът беше кацнал на Дюпонт Съркъл. Перките му се въртяха.

На дясната седалка Сато си гризеше ноктите в очакване на новини от хората си.

Накрая по радиостанцията изпращя гласът на Симкинс.

— Госпожо директор?

— Сато слуша.

— Влизаме в сградата, но имам допълнителна информация за вас.

— Казвай!

— Господин Лангдън току-що ми съобщи, че помещението, в което най-вероятно се намира обектът, има много голям оберлихт.

Японката се замисли само за секунда.

— Ясно. Благодаря.

Радиостанцията млъкна.

Сато изплю парченце нокът и се обърна към пилота.

— Излитаме.

Като всеки родител, който е изгубил дете, Питър Соломон често си представяше колко голямо е щяло да бъде неговото момче сега… как е щяло да изглежда… и какво е щяло да стане.

Вече знаеше отговорите на тези въпроси.

Грамадното татуирано същество пред него беше започнало живота си като мъничко новородено… бебето Зак, сгушено в плетена люлка… правещо първите си несигурни стъпки в кабинета на Питър… учещо се да произнася първите думи. Фактът, че от невинно дете, израснало в любящо семейство, може да се роди зло, си оставаше един от парадоксите на човешката душа. Питър още отрано бе принуден да приеме, че макар във вените на сина му да тече собствената му кръв, сърцето, което я изпомпва, си е на Зак. Уникално и специфично… сякаш избрано наслуки от вселената.