Дан Браун - Изгубеният символ

Като принасяше в жертва личността си, Малах щеше да си осигури място в йерархията на демоните. Истинската сила се криеше в мрака и кръвта. Древните го бяха знаели, адептите бяха избирали съответната страна съобразно индивидуалната си природа. Малах бе избрал страната мъдро. „Хаосът е природният закон на вселената. Безразличието е двигател на ентропията“. Човешката апатия беше плодородна почва, в която тъмните духове хвърляха своите семена.

„Аз им служих и те ще ме приемат като бог“.

Питър не помръдваше. Просто се взираше в древния нож в ръката си.

— Повелявам ти — продължи Малах. — Аз съм доброволна жертва. Твоята последна роля е определена. Ти ще ме преобразиш. Ще ме освободиш от тялото ми. Или ще го направиш, или ще изгубиш сестра си и братството си. Ще останеш съвсем сам. — Той замълча за миг и усмихнато погледна пленника си. — Смятай го за последното си наказание.

Соломон бавно вдигна очи и срещна погледа му.

— Да те убия ли? Наказание? Мислиш ли, че ще се поколебая? Ти уби сина ми. Майка ми. Погуби цялото ми семейство.

— Не! — избухна Малах с ожесточеност, която стресна дори самия него. — Грешиш! Не съм погубил семейството ти! Ти го погуби! Ти реши да оставиш Закари в затвора! И това задвижи всички останали колелца! Ти погуби семейството си, Питър, не аз!

Кокалчетата на пръстите на Соломон побеляха, толкова силно стискаше ножа в гнева си.

— Ти изобщо не знаеш защо оставих Закари в затвора.

— Знам всичко! — възрази Малах. — Бях там. Ти твърдеше, че се опитваш да му помогнеш. Да му помогнеш ли се опитваше, когато му даде да избира между богатство и мъдрост? Да му помогнеш ли се опитваше, когато му постави ултиматум да стане масон? Що за баща кара детето си да избира между „богатство и мъдрост“ и очаква от него да вземе правилното решение! Що за баща оставя родния си син в затвора, вместо да го отведе у дома! — Той мина пред Питър, приклекна и доближи татуираното си лице само на сантиметри от неговото. — Но най-важното… що за баща може да погледне сина си в очите… макар и след всички тия години… и изобщо да не го познае!

Думите му отекваха няколко секунди в каменната зала.

После настъпи тишина.

Питър Соломон сякаш беше излязъл от транса си. Лицето му изразяваше пълно смайване.

„Да, татко. Аз съм“. Малах години бе чакал този момент… да отмъсти на човека, който го беше изоставил… да погледне тези сиви очи и да изрече истината, останала скрита толкова дълго. Сега моментът бе настъпил и той заговори бавно, копнееше да види как цялата тежест на думите му постепенно смазва душата на Питър Соломон.

— Би трябвало да си щастлив, татко. Твоят блуден син се завърна.

Лицето на Питър беше мъртвешки бяло.

Малах се наслаждаваше на всеки миг.

— Родният ми баща реши да ме остави в затвора… и тогава се заклех, че ме отблъсква за последен път. Вече не бях негов син. Закари Соломон престана да съществува.

Две искрящи сълзи внезапно бликнаха в очите на баща му и Малах си помисли, че това е най-красивото нещо, което е виждал през живота си.

Питър преглътна сълзите и се втренчи в лицето му така, сякаш го вижда за пръв път.

— Директорът искаше само пари, но ти му отказа — прошепна Малах. — Изобщо не ти хрумна обаче, че моите пари струват точно колкото твоите. Директорът не се интересуваше кой му плаща, стига да му се плати. Когато предложих да му дам щедра сума, той избра един болнав затворник горе-долу с моя ръст, облече го в дрехите ми и го преби до неузнаваемост. Снимките, които си видял… и запечатаният ковчег, който си погребал… не са моите. Бяха на непознат.

Мокрото от сълзи лице на Питър се сгърчи от мъка и изумление.

— О, Господи… Закари.

— Вече не съм Закари. Когато излезе от затвора, Закари се преобрази.

Момчешката му физика и детското му лице напълно се бяха променили, когато започна да тъпче младото си тяло с експериментални растежни хормони и стероиди. Дори гласните му струни се измениха и момчешкият му глас стана постоянен шепот.

„Закари се превърна в Андрос.

Андрос се превърна в Малах.

А тази нощ… Малах ще се превърне в своето най-велико превъплъщение“.

В същия момент в Калорама Хайтс Катрин Соломон стоеше до отвореното чекмедже на бюрото и се взираше в нещо, което можеше да се определи единствено като фетишистка колекция от статии и снимки в стари вестници.

— Не разбирам — каза тя. — Този побъркан явно е обсебен от моето семейство, но…