Дан Браун - Изгубеният символ

Това Изкуство не беше съвременната безпомощна черна магия, често упражнявана плахо от любопитни хора. Подобно на ядрената физика, то притежаваше потенциала да отприщи огромна сила. Предупрежденията бяха ужасни: „Неопитният изпълнител рискува да бъде поразен от енергийната вълна и погубен“.

Малах засити жаждата си да се наслади на свещения нож и насочи вниманието си към самотен лист дебел пергамент, който лежеше на масата пред него. Сам го беше направил от агнешка кожа. Както го изискваха правилата, агнето бе чисто, още недостигнало полова зрялост. До пергамента имаше гарваново перо, сребърен поднос и три мъждукащи свещи, подредени около масивна месингова купа, съдържаща два и половина сантиметра гъста тъмночервена течност.

Тази течност беше кръвта на Питър Соломон.

„Кръвта е течността на безсмъртието“.

Той взе перото, постави лявата си ръка върху пергамента и като потопи върха в кръвта, грижливо очерта дланта си. После добави петте символа на Древните тайни, по един на петте пръста.

„Короната… изобразява царя, в който ще се превърна.

Звездата… изобразява небесата, които предопределиха моята съдба.

Слънцето… изобразява просветлението на душата ми.

Фенерът… изобразява бледата светлина на човешкия разум.

И ключът… изобразява липсващия елемент, който тази нощ най-после ще бъде мой“.

Вдигна пергамента и се възхити на изпълнението си на светлината на трите свещи. После, като напяваше древно заклинание, го поднесе към третата свещ и листът избухна в пламъци. Пусна го върху сребърния поднос, остави го да догори и въглеродът в животинската кожа се разпадна на черен прах. Когато пламъкът угасна, той внимателно изсипа пепелта в месинговата купа и разбърка сместа с гарвановото перо.

Течността стана още по-тъмночервена, почти черна.

Хванал купата с две ръце, той я вдигна над главата си и въздаде благодарност, напяваше кървавата евхаристия на древните. После грижливо изля черната течност в стъкленица и я запуши. С това мастило щеше да изпише нетатуираната плът на черепа си и да завърши своя шедьовър.

Вашингтонската национална катедрала е шеста по големина в света и се издига по-високо от трийсететажен небостъргач. Украсен с над двеста витража, този готически шедьовър има петдесет и три камбани и орган с 10647 тръби и побира повече от три хиляди богомолци.

Тази нощ обаче огромният храм пустееше.

Деканът на катедралата, преподобният Колин Галауей, изглеждаше така, сякаш е бил жив вечно. Прегърбен и съсухрен, той носеше просто черно расо и мълчаливо се тътреше слепешком. Лангдън и Катрин го следваха безмълвно в мрака на сто и двайсет метровата централна пътека, която съвсем слабо се извиваше наляво, за да предизвика смекчаваща зрителна измама. Когато стигнаха олтара, деканът ги преведе през преградата, която символично разделяше профанното и сакралното пространство.

Въздухът тежеше от ухание на тамян. Цареше тъмнина, нарушавана само от отраженията в позлатените орнаменти на сводовете над тях. Знамената на петдесетте щата висяха над хора, разкошно украсен с дърворезби, изобразяващи библейски сцени. Декан Галауей продължи нататък, очевидно без да се затруднява да намери пътя. Отначало Лангдън си помисли, че се насочват право към високия олтар, в който бяха вградени десетте камъка от Синай, ала накрая старецът зави наляво и опипом влезе през дискретно скрита врата, водеща към административна пристройка.

На една от вратите в късия коридор имаше месингова табелка:

Галауей отвори вратата и включи осветлението, явно свикнал да посреща гостите си с тази любезност. Въведе ги вътре и затвори след тях.

Кабинетът на декана беше малък, но елегантен, с високи книжни лавици, бюро, резбован шкаф и тоалетна. На стените висяха гоблени от XVI век и няколко религиозни картини. Старецът посочи двата кожени стола пред бюрото. Двамата бегълци седнаха и Лангдън с признателност най-после смъкна тежката чанта от рамото си и я остави в краката си на пода.

„Убежище и отговори“ — помисли си той, докато се наместваше в удобното кресло.

Престарелият духовник с тътрене мина зад бюрото си и се отпусна на стол с висока облегалка. После с уморена въздишка вдигна глава и сляпо впери в тях мътните си очи. Когато заговори, гласът му прозвуча неочаквано ясно и силно.

— Знам, че никога не сме се срещали, и все пак имам чувството, че ви познавам и двамата. — Извади носна кърпичка и попи устните си. — Професор Лангдън, чел съм съчиненията ви, включително находчивата ви статия за символиката на тази катедрала. Госпожо Соломон, с брат ви Питър сме масонски братя от много години.