Дан Браун - Изгубеният символ

— Естествено, че не можете, професор Лангдън. — Слепият поглед на стареца минаваше през него. — Защото още нямате очи да виждате.

Във влажния въздух в Джунглата архитектът на Капитолия усещаше, че потта вече се стича и по гърба му. Заключените с белезници китки го боляха, но цялото му внимание оставаше приковано към злокобното титаново куфарче, което Сато току-що беше отворила.

„Неговото съдържание — бе казала директорката на СЗС, — ще ви убеди да видите нещата от моята гледна точка. Гарантирам ви го“.

Дребничката азиатка беше отворила металното куфарче така, че Белами да не може да види какво има в него, ала въображението му вече се развихряше. Тя правеше нещо вътре с ръце и архитектът почти очакваше да извади лъскави, остри като бръснач инструменти.

Изведнъж в куфарчето замъждука светлина, която се усилваше и осветяваше лицето на Сато отдолу. Дланите й се раздвижиха и светлината промени цвета си. След малко директорката отдръпна ръце, хвана цялото куфарче и го завъртя към Белами.

Пред очите му се появи някакъв футуристичен лаптоп с телефонна слушалка, две антени и двойна клавиатура. Първоначалното му облекчение бързо се превърна в смут.

На екрана, под емблемата на ЦРУ, имаше текст:

ПОТРЕБИТЕЛ: ИНОУЕ САТО

ДОСТЪП до КЛАСИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ: НИВО 5

Иконката под този прозорец показваше процес на отваряне на файл:

ИЗЧАКАЙТЕ, моля…

ДЕКРИПТИРАНЕ НА ФАЙЛА…

Белами стрелна с поглед Сато. Тя го наблюдаваше втренчено.

— Не исках да ви го показвам — рече тя. — Но вие не ми оставихте друг избор.

Екранът отново се промени и когато архитектът погледна към него, съдържанието на файла вече запълваше целия дисплей.

Той се вторачи в компютъра и известно време се мъчеше да разбере какво всъщност вижда. Постепенно започна да го осенява и усети, че кръвта се оттича от лицето му. Зяпаше ужасено, неспособен да се извърне.

— Но това…_ не е_ възможно! — възкликна възрастният мъж. — Как е… възможно?

Сато го гледаше с мрачно изражение.

— Вие ми кажете, господин Белами. Вие ми кажете.

Когато архитектът на Капитолия напълно осъзна значението на видяното, му се стори, че целият свят опасно се олюлява на ръба на катастрофата.

„Боже мой… допуснах ужасна, наистина ужасна грешка!“

Колин Галауей се чувстваше жив.

Подобно на всички смъртни, той знаеше, че наближава времето, когато ще хвърли тленната си обвивка, ала това нямаше да се случи тази нощ. Телесното му сърце биеше силно и бързо… и чувстваше ума си остър. „Има работа за вършене“.

Докато прокарваше разкривените си от артрит ръце по гладките повърхности на пирамидата, не можеше да повярва на сетивата си. „Никога не съм си представял, че ще доживея до този момент“. Поколения наред частите от картата на сюмболона бяха пазени на отделни сигурни места. Сега най-после бяха заедно. Чудеше се дали наистина е настъпил предсказаният миг.

Странно, съдбата беше избрала двама души извън братството да сглобят пирамидата. Това някак си му се струваше уместно. „Тайните напускат вътрешните кръгове… и излизат от мрака… в светлината“.

— Професор Лангдън. — Той обърна глава към мястото, откъдето чуваше дишането на учения. — Питър обясни ли ви защо иска да се грижите за пакетчето?

— Каза, че някакви много влиятелни хора искали да го откраднат — отвърна Робърт.

Деканът кимна.

— Да, и на мен го е казвал.

— Наистина ли? — внезапно се обади от лявата му страна Катрин. — Значи с брат ми сте разговаряли за пирамидата?

— Разбира се. С вашия брат сме разговаряли за много неща. Някога бях почитаем майстор в Дома на Храма и той понякога идва при мен за напътствие. Преди около година дойде силно разтревожен. Седеше точно там, където сте сега вие, и ме попита дали вярвам в свръхестествени предчувствия.

— Предчувствия ли? — Гласът й прозвуча загрижено. — Видения ли имате предвид?

— Не точно. По-скоро интуиция. Питър каза, че усещал все по-силно присъствие на тъмна сила в живота си. Нещо го наблюдавало… чакало… готвело се да му причини огромна злина.

— Явно е бил прав, като се има предвид, че същият човек, който уби майка ни и сина на Питър, е дошъл във Вашингтон и се е присъединил към неговите масонски братя.

— Вярно, но това не обяснява ролята на ЦРУ — обади се Лангдън.

Галауей не беше толкова сигурен.

— Хората във властта винаги са се стремили към още по-голяма власт.