Дан Браун - Изгубеният символ

— Моля те, помогни ми да вляза вътре. Бързо.

„Стига тайни“ — помисли си Катрин Соломон.

На масата пред нея бяха пръснати късчетата на восъчния печат, останал непокътнат поколения наред. В момента тя разопаковаше избелялата кафява хартия. Застаналият отстрани Лангдън определено изглеждаше смутен.

Катрин извади от опаковката кутийка от сив камък — полиран гранитен куб, на който не се виждаха панти и ключалка, нещо като китайска кутия загадка.

— Прилича на масивен блок — каза тя, като прокарваше пръсти по ръбовете. — Сигурен ли си, че на рентгеновата снимка се вижда кухина? С пирамидиона?

— Да — потвърди Робърт и се приближи до нея, за да разгледа тайнствената кутия. Двамата се взираха в нея под различни ъгли и се чудеха как ли се отваря.

— Готово — каза Катрин, когато нокътят й закачи скрита цепнатина по един от ръбовете на кутията. Тя я остави на бюрото и внимателно отвори капака, който се вдигна плавно, като на скъпа касетка за бижута.

Двамата ахнаха. Вътрешността на кутията излъчваше почти свръхестествено сияние. Катрин никога не беше виждала толкова голям къс злато и й трябваше малко време, за да се досети, че благородният метал просто отразява светлината на халогенната лампа.

— Поразително! — промълви тя. Макар и престоял в тъмния каменен куб над един век, пирамидионът изобщо не беше потъмнял или изгубил лъскавината си. „Златото не се подчинява на ентропичните закони за разпадането и това е една от причините древните да го смятат за вълшебно“. Пулсът й се ускори. Тя се наведе, за да разгледа по-внимателно златния връх. — Има надпис!

Лангдън се приближи и раменете им се докоснаха. Сините му очи блестяха от любопитство. Беше й разказал за древногръцкия сюмболон — разделен на части шифър. Този пирамидион, отдавна съхраняван далече от самата пирамида, трябваше да крие ключа за разчитането на нейния надпис. Каквото и да съобщаваше, надписът уж щеше да внесе ред в хаоса.

Катрин вдигна кутийката към светлината и се вторачи в пирамидиона.

Макар и малък, надписът се виждаше отлично — изящно гравиран текст върху едната страна. Тя прочете петте простички думи.

После ги препрочете.

И възкликна:

— Не! Не може да пише това!

Оттатък улицата директор Сато бързаше по дългата алея пред Капитолия за срещата си на Първа улица. Съобщението на оперативната група беше напълно неприемливо. Лангдън го нямало. Заедно с пирамидата. И пирамидиона. Белами бил заловен, но не искал да им каже истината. Поне засега.

„Ще го накарам да проговори“.

Погледна през рамо към една от последните придобивки на Вашингтон — купола на Капитолия, издигащ се над новия Център за посетители. Осветеният купол само подчертаваше значението на онова, което бе заложено тази нощ. „Опасни времена“.

Джиесемът й иззвъня и когато видя, че се обажда криптоаналитичката, Сато изпита облекчение.

— Какво откри, Нола?

Нола Кей й съобщи лоша новина. Рентгеновата снимка на пирамидиона била прекалено некачествена, за да разчете надписа, и филтрите за обработка на изображението не помогнали.

„Мамка му!“ Сато прехапа устна.

— Ами шестнайсетте букви?

— Продължавам да работя, но досега не успях да открия втора криптографска система, която да съответства на тази комбинация. Опитвам с компютърно разместване на буквите и търся нещо разбираемо, обаче възможностите са над двайсет трилиона.

— Не спирай. Дръж ме в течение. — Тя намръщено затвори. Надеждите й, че ще успеят да дешифрират пирамидата само по снимка и рентгенова фотография, бързо гаснеха. „Трябват ми пирамидата и пирамидионът… а времето изтича“.

Стигна на Първа улица точно когато черен джип кадилак „Ескалейд“ със затъмнени стъкла с рев пресече двойната жълта линия и се закова пред нея на уговореното място за среща. Отвътре слезе агент от СЗС.

— Нещо ново за Лангдън? — попита Сато.

— Надяваме се скоро да го заловим — безизразно докладва мъжът. — Току-що пристигна подкрепление. Всички изходи на библиотеката са блокирани. Даже повикахме въздушна поддръжка. Ще го довършим със сълзотворен газ и няма да има къде да бяга.

— Ами Белами?

— Завързан е на задната седалка.

„Добре“. Рамото й още смъдеше.

Агентът й подаде найлоново пликче с цип, в което имаше мобилен телефон, ключове и портфейл.

— Вещите му.

— Нещо друго?

— Не, госпожо директор. Пирамидата и пакетчето трябва още да са у Лангдън.

— Хубаво. Белами знае много неща, които не ни казва. Искам да го разпитам лично.