Дан Браун - Изгубеният символ

— Добре ли си?

Очите й бяха зачервени и явно беше плакала, но му кимна със стоическа решителност. После вдигна чантата и безмълвно я пренесе върху отрупано с книги бюро. Запали халогенната лампа, дръпна ципа на чантата, смъкна страните й надолу и надникна вътре.

На чистата халогенна светлина гранитната пирамида изглеждаше почти мрачна. Катрин прокара пръсти по изсечения масонски шифър, после бавно бръкна в чантата, извади кубичното пакетче, поднесе го под лампата и го огледа внимателно.

— Както виждаш, восъкът е подпечатан с масонския пръстен на Питър — тихо рече Робърт. — Според него пакетчето е запечатано с него преди повече от век.

Катрин не отговори.

— Когато ми го повери, брат ти каза, че то ще ми даде способността да внасям ред в хаоса. Не съм съвсем сигурен какво значи това, но трябва да приема, че пирамидионът разкрива нещо важно, защото Питър държеше да не попадне в лоши ръце. Господин Белами преди малко ми повтори същото и настоя да скрия пирамидата и да не позволя на никого да отвори пакетчето.

Тя гневно се обърна към него.

— Белами ти е казал да не отваряш пакетчето, така ли?

— Да. Беше категоричен.

Катрин явно не вярваше на ушите си.

— Но нали пирамидионът е единственият начин да разчетем надписа на пирамидата?

— Навярно да.

Тя повиши глас.

— И онзи човек иска от теб да го разшифроваш. Това е единственият начин да спасим Питър, нали?

Лангдън кимна.

— Тогава, Робърт, защо веднага не отворим пакетчето и не разшифроваме това нещо?!

Професорът не знаеше какво да отговори.

— Катрин, аз реагирах по абсолютно същия начин, обаче Белами ми каза, че запазването на тайната на тази пирамида било по-важно от всичко друго… даже от живота на брат ти.

Красивото й лице се напрегна и тя отметна кичур коса зад ухото си. Гласът й прозвуча решително.

— Тази каменна пирамида, каквато и да е тя, ми струва цялото ми семейство. Първо племенника ми Закари, после майка ми, а сега и брат ми. И нека го признаем, Робърт, ако не ми се беше обадил, за да ме предупредиш…

Лангдън се чувстваше разкъсван между нейната логика и убежденията на Белами.

— Аз може и да съм учен, но произлизам и от семейство на известни масони — продължи Катрин. — Повярвай ми, чувала съм всички истории за Масонската пирамида и това, че водела до някакво голямо съкровище, което щяло да просвети човечеството. Честно казано, трудно ми е да си го представя. Но ако наистина съществува… може би е време да го открием. — Тя пъхна показалеца си под старата връв на пакетчето.

Робърт се сепна.

— Катрин, недей! Почакай!

Тя спря, но пръстът й остана под канапа.

— Виж, няма да допусна брат ми да умре заради това нещо. Каквото и да съобщава пирамидионът… към каквито и изгубени съкровища да сочи надписът… тези тайни ще бъдат разкрити още сега.

С тези думи Катрин рязко дръпна връвта и крехкият восъчен печат се пръсна.

В един тих квартал на запад от дипломатическия район във Вашингтон има парк в средновековен стил, розите в който, казват, водели произхода си от растения от XII век. Белведерът, наричан Сенчестата беседка, е разположен сред лъкатушни алеи, настлани с камъни, идващи от личната кариера на Джордж Вашингтон.

Тази нощ тишината на парка беше нарушена от младеж, който се втурна през дървената порта и извика:

— Ехей? — Напрегна очи в сумрака на огряната само от лунна светлина градина. — Тук ли сте?

Отговори му слаб, едва доловим глас:

— В беседката… просто излязох на чист въздух.

Младият мъж завари немощния си началник да седи на каменната пейка, завит с одеяло. Прегърбеният старец беше дребничък, с миниатюрно лице. Годините го бяха превили на две и му бяха отнели зрението, но душата му съхраняваше сила, с която всички трябваше да се съобразяват.

Новодошлият още се задъхваше от тичането.

— Току-що… ми се обади… вашият приятел… Уорън Белами.

— За какво? — оживи се старецът.

— Не обясни, но ми се стори, че много бърза. Каза, че ви оставил съобщение на гласовата поща, трябвало незабавно да го прослушате.

— Само това ли каза?

— Не съвсем. — Младежът замълча за миг. — Поръча да ви задам един въпрос. — „Извънредно странен въпрос“. — Отговорът му трябвал веднага.

Старецът се наведе към него.

— Какъв въпрос?

Когато младият мъж му повтори въпроса на господин Белами, над лицето на стареца се спусна мрачна пелена, видима дори и в лунния сумрак. Той рязко отметна одеялото и понечи да се изправи на крака.