Дан Браун - Метеоритът

Ако публикуваха снимките в пресата, без Гейбриъл да е признала за връзката, сенаторът просто щеше да ги обяви за жестока фалшификация. Това бе епохата на дигиталното фоторедактиране — всеки, който беше влизал в интернет, бе виждал безупречно ретушираните подправени снимки на глави на известни личности, дигитално залепени за тела на други хора, често на порнозвезди по време на полов акт. Гейбриъл вече познаваше способността на Секстън да гледа в телевизионната камера и убедително да лъже за връзката им. Несъмнено можеше да убеди света и че тези снимки са безсилен опит за съсипване на кариерата му. Щеше да имитира гневно възмущение, може би дори да намекне, че самият президент е поръчал фалшификацията. „Нищо чудно, че Белият дом не ги е публикувал“. Снимките можеха да окажат противоположното въздействие. Колкото и истински да изглеждаха, те не доказваха абсолютно нищо. Внезапно я обзе надежда. „Белият дом не може да докаже, че тези снимки са истински!“

Тенч я бе манипулирала с безпощадна простота: признай връзката си или гледай как Секстън отива в затвора. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Белият дом имаше нужда Гейбриъл да признае за връзката, иначе снимките не струваха нищо. Настроението й рязко се подобри.

Когато мотрисата спря и вратите се отвориха, в ума й сякаш се отвори друга далечна врата и разкри неочаквана окуражителна възможност.

„Може пък и това за подкупите, което ми разказа Тенч, да е лъжа“.

В крайна сметка какво всъщност беше видяла? Нищо категорично… някакви ксерографирани банкови документи, зърнеста снимка на Секстън в подземен паркинг. Всичко можеше да е фалшифицирано. Тенч можеше коварно да й е показала подправени финансови документи заедно с истинските снимки на сексуални сцени, надявайки се Гейбриъл да приеме всичко за истина. Това се наричаше „асоциативна автентичност“ и политиците често го използваха, за да доказват съмнителни идеи.

„Секстън е невинен“ — каза си тя. Белият дом бе отчаян и се беше опитал да я изплаши, за да я накара да си признае за връзката. Искаха публично да изостави сенатора — със скандал. „Измъкни се, докато още можеш — беше й казала Тенч. — Имаш време до осем часа“. „Всичко си съвпада“ — помисли си Гейбриъл. „Освен едно…“

Единственият смущаващ елемент от пъзела бяха пращаните от Тенч имейли. Това определено предполагаше, че НАСА наистина е искала Секстън да втвърди позицията си, за да я използват срещу него. Или не бе така? Дори имейлите имаха напълно логично обяснение.

„Ами ако не са били от Тенч?“

Главната съветничка може да беше хванала предателя, който бе пращал информация на Гейбриъл, да го беше уволнила и да й бе пратила последното съобщение, за да се срещне с нея. „Тенч може да се е престорила, че нарочно е пращала данните за НАСА — за да ме манипулира“. Хидравликата на мотрисата засъска на Ланфан Плаза, вратите скоро щяха да се затворят.

Гейбриъл се вторачи в перона. Мислите й препускаха. Нямаше представа дали подозренията й са логични, или просто така й се иска, но каквото и да ставаше, знаеше, че трябва веднага да разговаря със сенатора — независимо от ЛВ.

Стиснала плика със снимките в ръце, тя изскочи навън тъкмо когато вратите започнаха да се затварят. Отиваше на друго място.

В Уестбрук Плейс.

Бягай или се бий.

Като биолог, Толанд знаеше, че когато един организъм усети опасност, в него настъпват огромни физиологични промени. Знаеше, че сега в мозъчната му кора нахлува адреналин, ускорява сърдечния му ритъм и нарежда на мозъка да вземе най-старото и интуитивно биологично решение — дали да се бие, или да избяга.

Инстинктът му подсказваше да избяга, ала разумът му напомняше, че все още е завързан за Нора Мангър. Пък и нямаше къде да избяга. Единственото убежище на километри беше куполът, а противниците, които и да бяха, се намираха по-нагоре по склона и му отрязваха пътя натам. Зад него се простираше над трикилометрова равнина, свършваща с ледено море. Бягството в тази посока означаваше смърт от измръзване. А и не можеше да изостави другите. Нора и Корки още бяха на открито, завързани за тях двамата с Рейчъл. В прекатурената шейна продължаваха да се забиват ледени топчета. Толанд затършува в разхвърляното оборудване и затърси някакво оръжие, сигнален пистолет, радиостанция… каквото и да е.

— Бягай! — пак извика Рейчъл.

После градушката изведнъж престана. Въпреки брулещия вятър нощта внезапно стихна… сякаш бурята неочаквано бе отминала.