Дан Браун - Метеоритът

Както често се случва в света на разузнаването, колкото повече знае човек, толкова по-страшна му изглежда действителността. Този момент не правеше изключение. Рейчъл предпочиташе да се намира в блажено неведение, но това, което знаеше за ИБ оръжията, мигновено я наведе на едно-единствено смразяващо заключение; атакуваше ги някаква американска спецчаст, единствените сили в страната, имащи право да използват това експериментално оръжие. Присъствието на бойна част за секретни операции носеше със себе си второ, още по-ужасяващо откритие: вероятността да се спасят клонеше към нула.

От тези страшни мисли я откъсна друго ледено топче, което намери отвор сред стената от оборудване върху шейната и с писък се заби в корема й. Въпреки дебелия костюм, Рейчъл се почувства така, все едно я е ударил невидим професионален боксьор. Пред очите й затанцуваха звезди. Тя се олюля и безуспешно се опита да се хване за шейната, за да не падне. Майкъл Толанд пусна въжето на Нора и се хвърли да задържи Рейчъл, но закъсня. Младата жена се строполи по гръб и двамата с океанолога се търколиха върху леда сред купчината електронни устройства.

— Това са… куршуми — задъхано успя да каже тя. — Да бягаме!

Мотрисата, напускаща спирката „Федерал Трайангъл“, не се отдалечаваше от Белия дом толкова бързо, колкото се искаше на Гейбриъл Аш. Тя сковано седеше в един пуст ъгъл и зяпаше тъмните очертания, които се носеха като в мъгла покрай прозореца й. Големият червен плик на Марджъри Тенч лежеше в скута й и я притискаше като десеттонна тежест.

„Трябва да разговарям със Секстън! — помисли си Гейбриъл. — Веднага!“

Под слабата непостоянна светлина на мотрисата Гейбриъл се чувстваше като в някакво халюциногенно пътуване. Мътните светлини профучаваха край нея като дискотечни светлинни ефекти. Гръмовният тунел се издигаше от всички страни като дълбок каньон.

„Това не се случва в действителност“.

Тя сведе поглед към плика в скута си. Отвори го, бръкна и извади една снимка. Вътрешното осветление на мотрисата премигна за миг и силният блясък освети смайваща сцена — Седжуик Секстън, легнал гол в кабинета си и насочил доволното си лице точно към камерата, и тъмната фигура на Гейбриъл — също гола до него.

Младата жена потръпна, пъхна снимката в плика и го затвори.

„Това е краят!“

Щом мотрисата излезе от тунела и се понесе по откритите релси край Ланфан Плаза, Гейбриъл извади мобилния си телефон и набра номера на личния мобифон на сенатора. Отговори й телефонният му секретар. Озадачена, тя телефонира в кабинета му. Вдигна секретарката.

— Обажда се Гейбриъл. Сенаторът там ли е?

— Къде се губиш? — ядосано попита секретарката. — Той те търсеше.

— Имах среща, която се проточи. Трябва веднага да говоря с него.

— Ще се наложи да почакаш до утре. Той е в Уестбрук.

В луксозния блок Уестбрук Плейс се намираше вашингтонската резиденция на Секстън.

— Не отговаря на личния си телефон — каза Гейбриъл.

— Запазил си е вечерта като „ЛВ“ — напомни и секретарката. — Тръгна си рано.

Гейбриъл се намръщи. „Лично време“. В цялата суматоха бе забравила, че Секстън си е насрочил вечер в къщи. Много държеше да не го смущават в такива моменти. „Тропай на вратата ми само ако блокът гори — казваше той. — Всичко друго може да почака до сутринта“. Тя реши, че къщата на Секстън определено гори.

— Искам да ме свържеш с него.

— Невъзможно.

— Случаят е сериозен. Наистина…

— Не, буквално не е възможно. На излизане той си остави пейджъра на бюрото ми и ми каза да не го безпокоя цяла вечер. Беше категоричен. — Тя замълча за миг. — По-категоричен от обикновено.

„Мамка му!“

— Добре, благодаря. — Гейбриъл затвори.

— Ланфан Плаза — съобщи автоматичният глас в мотрисата. — Връзка с всички линии.

Тя стисна клепачи и се опита да проясни мислите си, но в ума й нахлуха ужасяващи образи… сензационните снимки на двамата със сенатора… камарата документи, уличаващи Секстън във взимане на подкупи. Все още чуваше дрезгавия глас на Тенч.

„Постъпете както трябва. Подпишете клетвената декларация. Признайте за връзката“.

Докато мотрисата спираше на станцията, Гейбриъл се насили да си представи какво ще направи сенаторът, ако публикуват снимките в пресата. Първото, което й хрумна, едновременно я смая и засрами. Секстън щеше да излъже. Нима наистина мислеше така за своя кандидат?

„Да. Той ще излъже… нагло“.