Дан Браун - Метеоритът

— Ориентира ли го?

Толанд сви рамене.

— Да, струва ми се.

Нора отиде при контролното устройство на шейната и натисна един бутон. От ДР се разнесе остър звън, после утихна.

— Добре, готово — заяви тя.

— Това ли беше? — учуди се Корки.

— Цялата работа е в подготовката. Самото заснемане отнема само секунда.

Термопринтерът върху шейната вече беше започнал да бръмчи и щрака. Затворен под прозрачен пластмасов капак, той бавно завъртя тежък, навит на руло лист хартия. Нора изчака устройството да спре да принтира, бръкна под капака и извади разпечатката. „Сега ще видят — помисли си тя и я занесе при свещта, за да я видят всички. — Няма никаква солена вода“. Всички се събраха около нея. Глациоложката дълбоко си пое дъх и разви листа, за да проучи данните. Образът я накара ужасено да подскочи.

— Господи! — Нора зяпна. Не вярваше на очите си. Както предполагаше, разпечатката показваше ясен напречен разрез на пълната с вода метеоритна шахта. Ала изобщо не беше очаквала да види мъглявото сивкаво очертание на човешко тяло, плаващо по средата на кладенеца. Кръвта й се вледени.

— Боже мой… в ямата има труп.

Всички безмълвно се вторачиха в листа.

Призрачното тяло плаваше с главата надолу в тясната шахта. Около него се носеше нещо като пелерина. Нора разбра какво е това. Дълбочинният радар бе заснел дебелата горна дреха на жертвата, която можеше да е само една позната дълга жилетка от камилска вълна.

— Това е… Мин — промълви Нора. — Сигурно се е подхлъзнал…

Нора Мангър изобщо не подозираше, че откриването на трупа на Мин в шахтата ще е по-малката от двете изненади, които щеше да й поднесе разпечатката. Защото когато спусна поглед надолу по кладенеца, видя още нещо.

„Ледът под метеоритната шахта…“

Глациоложката ахна. Първата й мисъл беше, че устройството се е повредило. После разгледа изображението по-внимателно и в ума й започна да се оформя тревожна идея, като бурята, развихряща се около тях. Краищата на листа бясно се развяваха на вятъра. Нора се обърна и напрегнато се втренчи в разпечатката.

„Но… това не е възможно!“

Изведнъж истината се стовари отгоре й и тя съвсем забрави за Мин.

Сега вече разбираше. „Солената вода в шахтата!“ Нора падна на колене в снега до свещта. Едва дишаше. Стисна разпечатката и се разтрепери.

„Боже мой… изобщо не ми беше хрумнало“.

После с внезапна ярост се обърна към купола и изкрещя:

— Копелета! — Вятърът отнесе гласа и надалеч. — Проклети копелета!

В мрака само на петдесетина метра оттам Делта Едно вдигна крипторадиостанцията към устата си и каза на диспечера само две думи:

— Те знаят.

Нора Мангър продължаваше да стои на колене в снега. Озадаченият Майкъл Толанд дръпна разпечатката от треперещите й ръце. Погледна потресено плаващия труп на Мин и се опита да разбере какво друго има на изображението. Видя напречния разрез на метеоритната шахта, спускаща се от повърхността на дълбочина шестдесет метра в леда. Видя трупа на Мин във водата. Погледът му се плъзна надолу и той усети, че нещо липсва. Точно под шахтата имаше тъмен стълб морски лед, стигащ до океана под глетчера. Вертикалната колона замръзнала солена вода бе масивна — със същия диаметър като самата шахта.

— Боже мой! — извика Рейчъл, която надзърташе над рамото му. — Метеоритната шахта продължава до дъното на ледения шелф!

Толанд стоеше като хипнотизиран. Мозъкът му отказваше да приеме единственото логично обяснение. Корки изглеждаше също толкова загрижен.

— Някой е пробил дупка под ледения шелф! — извика Нора. Очите й излъчваха дива ярост. — Някой нарочно е вкарал скалата под леда!

Въпреки че на идеалиста у Толанд му се искаше да отхвърли йумите и, ученият в него знаеше, че най-вероятно е права. Леденият шелф на Милн плаваше на повърхността на океана и под него спокойно можеше да влезе подводница. Тъй като под вода всичко тежеше много по-малко, дори малка подводница, не много по-голяма от едноместния научноизследователски „Тритон“ на океанолога, без проблем можеше да е пренесла метеорита с механичните си „ръце“. Бе се приближила под ледения шелф и беше пробила дупка нагоре в леда. После с помощта на механични „ръце“ или надуваеми балони бе напъхала метеорита нагоре в шахтата. Океанската вода беше нахлула вътре и бе започнала да замръзва. Когато шахтата беше замръзнала достатъчно, за да задържи метеорита вътре, подводницата бе изтеглила „ръцете“ си и беше изчезнала, оставяйки на майката природа да запечата тунела и да изличи всички следи от измамата.