Дан Браун - Метеоритът

— Този дебат по Си Ен Ен в един часа… — Тя се закашля. — Кого ще пратите да се дърли със Секстън?

Херни се усмихна.

— Един младши говорител от предизборния ми щаб. — Политическата тактика на дразнене на „рибаря“, като не му пращат големи риби, беше стара като самите дебати.

— Имам по-добра идея — заяви Тенч и пустите й очи срещнаха неговите. — Пратете мен.

Зак Херни се сепна.

— Теб ли? — „Какво е намислила, по дяволите?“ — Марджъри, ти не се занимаваш с медиите. Пък и ако пратя главната си съветничка, какво впечатление ще направя? Хората ще си помислят, че сме изпаднали в паника.

— Точно така.

Херни я погледна изпитателно. Какъвто и странен план да се мътеше в главата й, той в никакъв случай нямаше да й позволи да излезе по Си Ен Ен. Всеки, който бе виждал Марджъри Тенч, знаеше, че има основание да работи зад кулисите. Тя имаше страховит вид — определено не беше лицето, което трябваше да поднесе посланието на Белия дом.

— Аз поемам дебата по Си Ен Ен — повтори Тенч. Този път не искаше разрешение.

— Марджъри, хората на Секстън със сигурност ще заявят, че присъствието ти по Си Ен Ен е доказателство за страха на Белия дом — обзет от безпокойство, опита друга тактика президентът. — Ако пратя тежката артилерия, ще си помислят, че сме отчаяни.

Тя мълчаливо кимна и запали цигара.

— Колкото по-отчаяни изглеждаме, толкова по-добре.

През следващите шестдесет секунди Марджъри Тенч очерта причините президентът да я прати на дебата по Си Ен Ен вместо някой нископоставен говорител. Когато свърши, Херни можеше само смаяно да я зяпне.

Марджъри Тенч отново доказваше, че е политически гений.

Леденият шелф на Милн е най-голямата монолитна ледена маса в Северното полукълбо. Разположен на север от осемдесет и втория паралел по най-северното крайбрежие на остров Елзмир, леденият шелф на Милн е широк шест и половина километра и достига дебелина над деветдесет метра.

Щом се качи в плексигласовата кабина на снегохода, Рейчъл с благодарност си сложи очакващите я на седалката канадка и ръкавици. От вентилаторите струеше топъл въздух. На леда навън двигателите на изтребителя изреваха и той се понесе по пистата.

Рейчъл уплашено попита:

— Излита ли?

Новият й домакин кимна и каза:

— Тук се допускат само научният и непосредственият поддържащ персонал на НАСА.

Самолетът се издигна в мрачното небе и Рейчъл внезапно се почувства захвърлена на самотен остров.

— Оттук ще продължим със снегохода — каза мъжът. — Административният директор ви очаква.

Тя впери очи в сребристия леден път пред тях и се опита да си представи какво прави тук административният директор на НАСА.

— Тръгваме! — извика мъжът и дръпна няколко лоста. Машината се завъртя на деветдесет градуса като танк и се обърна точно срещу високата снежна дига.

Обзета от страх, Рейчъл се вторачи в стръмната стена. „Да не би да иска да…“

— Напред! — Водачът отпусна амбреажа и снегоходът се понесе право към склона. Рейчъл изписка и се вкопчи в седалката. Когато се блъснаха в стената, шипестите вериги се врязаха в снега и машината започна да се катери. Младата жена бе сигурна, че ще се преобърнат, но кабината оставаше изненадващо хоризонтална. Когато стигнаха до върха на дигата, мъжът спря и усмихнато погледна пребледнялата си пътничка.

— Опитайте да го направите с обикновен снегоход! Използвахме амортисьорите на марсианския всъдеход. Получи се страхотно.

Рейчъл едва успя да кимне.

— Супер.

От върха на снежната дига се разкриваше невероятна гледка. Пред тях се издигаше още една висока стена, а зад нея се простираше гладка ледена шир с едва забележим наклон. Сгреният от луната лед постепенно се стесняваше в далечината и плавно се издигаше към планинските склонове.

— Това е ледникът на Милн. — Шофьорът посочи планината. — Започва оттам и се спуска към широката делта, в която се намираме.

Той подкара напред и Рейчъл отново се вкопчи в седалката, докато огромната машина бързо се носеше надолу по стръмната стена. Прекосиха следващата ледена река и се изкачиха по дигата зад нея. Когато се спуснаха, снегоходът потегли по ледника.

— Далеч ли е? — Рейчъл не виждаше пред тях нищо, освен лед.

— Три километра.

Струваше й се далече. Вятърът безмилостно шибаше снегохода и разтърсваше плексигласа, сякаш се опитваше да ги запрати назад към морето.

— Това е постоянно въздушно течение — извика шофьорът. — Свиква се с него! — После й обясни, че силният вихър е резултат от тежкия студен въздух, „стичащ“ се по ледника като бушуваща река. — Това е единственото място на света, където адът наистина замръзва! — прибави домакинът и със смях.