Дан Браун - Метеоритът

— Какво?! — Изненадата на Рейчъл веднага отстъпи мястото си на гняв. — Но това е Денят на благодарността! Сенатът не е в сесия! Той е на по-малко от два часа път. Би трябвало да е с теб!

— Знам. Казва, че бил изтощен — бил прекалено уморен, за да шофира. Имал нужда от тези дни, за да свърши изостаналата си работа.

„Работа ли?“ — скептично си помисли Рейчъл. Сенатор Секстън най-вероятно щеше да прекара ваканцията с друга жена. Макар и дискретни, неговите изневери продължаваха от години. Госпожа Секстън не бе глупава, но любовните връзки на мъжа й винаги се придружаваха от убедително алиби и обидено възмущение при самото загатване, че може да не й е верен. Накрая тя не беше видяла друг изход, освен да скрие мъката си и да се прави, че не забелязва. Въпреки че Рейчъл настояваше майка й да помисли за развод, Катрин Уентуърт Секстън бе жена, която държи на думата си. „Докато смъртта ни раздели — каза тя на Рейчъл. — Баща ти ми даде теб — най-красивата дъщеря на света — и затова съм му благодарна. Някой ден той ще трябва да отговаря за поведението си пред по-висша сила“.

Застанала в телефонната кабина на летището, Рейчъл кипна.

— Но това значи, че ще си сама в Деня на благодарността! — Пригади й се. Това, че изоставяше семейството си на празника, беше нова подлост, дори за него.

— Е… — разочаровано, но решително каза госпожа Секстън. — Явно не мога да оставя цялата тази храна да отиде на вятъра. Ще отида при леля ти Ан. Тя винаги ни е канила за Деня на благодарността. Ще й се обадя още сега.

Това не спаси Рейчъл от угризенията.

— Добре. Ще дойда веднага щом мога. Обичам те, мамо.

— Приятен полет, скъпа.

В 22:30 същата вечер таксито на Рейчъл най-после спря на отбивката пред разкошния дом на Секстънови. Когато видя трите полицейски коли, веднага разбра, че нещо не е наред. Имаше и няколко журналистически буса. В цялата къща светеше. Рейчъл се втурна вътре с разтуптяно сърце. На входа я посрещна навъсен полицай. Нямаше нужда да казва нищо. Рейчъл знаеше. Беше станала катастрофа.

— Шосе двайсет и пет беше хлъзгаво от замръзващия дъжд — поясни полицаят. — Майка ви е излязла от пътя и е паднала в едно залесено дере. Съжалявам. Загинала е на място.

Рейчъл се вцепени. Баща й, който незабавно се бе върнал, в момента провеждаше малка пресконференция в дневната и стоически съобщаваше на света, че жена му е загинала при катастрофа на връщане от празничен обяд с роднини.

Рейчъл плачеше неутешимо.

— Ех, да можех да съм си вкъщи с нея този уикенд — с насълзени очи каза баща й на журналистите. — Това изобщо нямаше да се случи.

„Трябваше да се сетиш още преди години“ — мислено извика Рейчъл. Омразата й към него се усилваше с всеки миг.

От този момент тя окончателно го изхвърли от сърцето си. Сенаторът сякаш не забеляза — изведнъж стана много зает да използва състоянието на покойната си съпруга, за да си осигури номинацията на своята партия за президент. Съчувствието на хората също не му бе излишно.

И досега, след цели три години, дори от разстояние сенаторът правеше живота на Рейчъл самотен. Кандидатурата на баща й за Белия дом отлагаше за неопределен срок мечтите й да срещне достоен мъж и да създаде семейство. Беше й много по-лесно напълно да се откъсне от обществото, отколкото да се справя с безкрайния поток от алчни за власт вашингтонски ухажори, надяващи се да грабнат тъгуващата по майка си потенциална „първа дъщеря“, докато това все още им е по силите. Дневната светлина започваше да помръква. В Арктика беше късна зима — период на постоянен мрак. Навлизаха в земята на вечната нощ.

Слънцето потъна под хоризонта. Продължаваха на север и скоро се появи бяла три четвърти луна, увиснала в кристалния полярен въздух. Далеч под тях искряха океански вълни; айсбергите приличаха на диаманти, пришити към тъмна мрежа за коса.

Накрая Рейчъл забеляза мъгливите очертания на суша. Но не бе онова, което очакваше. От океана пред тях се извиси огромна покрита със сняг планина.

— Планини? — объркано попита тя. — Нима има планини на север от Гренландия?

— Очевидно — също толкова изненадано отвърна пилотът.

Когато носът на изтребителя се наклони надолу, Рейчъл се почувства странно безтегловна. Въпреки писъка в ушите си чуваше честите електронни сигнали в кабината. Пилотът очевидно използваше някакъв насочващ радар.

Когато се спуснаха под хиляда метра височина, Рейчъл огледа огрения от луната пейзаж. От полите на планината започваше снежна равнина, която стигаше до океана на петнадесетина километра оттам и свършваше с ледена скала, която вертикално потъваше във водата.