Дан Браун - Метеоритът

— Бързо набираме скорост.

— Както ви споменах по телефона, убедих още шестима да се срещнат с вас довечера — каза старецът.

— Чудесно. — Секстън вече си бе освободил цялата вечер.

Мъжът му подаде една папка.

— Тук е тяхната информация. Проучете я. Интересува ги дали разбирате загрижеността им. И дали им съчувствате. Съветвам ви да се срещнете с тях в дома си.

— Вкъщи ли? Но обикновено се срещам…

— Сенаторе, тези шестима мъже управляват компании, притежаващи много по-големи средства от другите, с които сте се срещали досега. Тези хора са едри риби и са предпазливи. Могат да спечелят повече и следователно още повече да изгубят. Положих много усилия, за да ги убедя да се срещнат с вас. Трябва да им обърнете специално внимание.

Секстън кимна.

— Ясно. Ще ги посрещна вкъщи.

— Естествено те държат на пълна поверителност.

— Аз също.

— Успех — пожела му старецът. — Ако довечера всичко мине добре, това може да е последната ви среща. Дори само тези хора са в състояние да ви осигурят всичко необходимо, за да доведат кампанията ви до успешен край.

Последните думи особено допаднаха на Секстън и той уверено се усмихна на събеседника си.

— С малко късмет, приятелю, ще извоюваме победа на изборите.

— Победа ли? — Старецът се намръщи и със зловещо изражение се наведе към сенатора. — Влизането ви в Белия дом е само първата стъпка към победата. Препоръчвам ви да не го забравяте.

Белият дом е една от най-малките президентски резиденции на света. Той е дълъг едва петдесет и широк двадесет и пет метра и е разположен в осемнадесет акра парк. Макар и очевидно не особено оригинален, планът на архитекта Джеймс Хоубан, предвиждащ правоъгълна каменна сграда с двускатен покрив, балюстрада и колонада, бил избран на открит конкурс от съдии, които го обявили за „атрактивен, достоен и гъвкав“.

Дори след три и половина години на този пост, президентът Зак Херни рядко се чувстваше у дома си в лабиринта от полилеи, антики и въоръжени морски пехотинци. В момента обаче, докато крачеше към Западното крило, изпитваше въодушевление и странно спокойствие. Стъпките му бяха почти безтегловни върху дебелите килими.

По пътя срещна неколцина служители. Махаше им с ръка и поздравяваше всеки по име. Макар и учтиви, отговорите им бяха унили и придружени от принудени усмивки.

— Добро утро, господин президент.

— Радвам се да ви видя, господин президент.

— Добър ден, господине.

Докато вървеше към кабинета си, той чуваше шепота им подире си. В Белия дом назряваше въстание. През последните две седмици разочарованието на Пенсилвания Авеню 1600 се бе задълбочило до такава степен, че Херни започваше да се чувства като капитан на изпаднал в беда кораб, чийто екипаж се готви за бунт.

Не ги обвиняваше. Хората му бяха работили до изнемога, за да го подкрепят в предстоящите избори, а сега им се струваше, че президентът е оплел конците.

„Скоро ще разберат — каза си Херни. — Скоро пак ще съм техен герой“.

Съжаляваше, че толкова дълго трябва да ги държи на тъмно, но поверителността бе абсолютно задължителна. А когато ставаше въпрос за пазене на тайни, Белият дом беше известен като кораба с най-много пробойни в цял Вашингтон. Херни влезе в чакалнята пред Овалния кабинет и бодро махна с ръка на секретарката си.

— Тази сутрин изглеждаш чудесно, Долорес.

— И вие, господин президент — отвърна тя и с нескрито неодобрение погледна небрежното му облекло.

Той сниши глас.

— Искам да ми уредиш една среща.

— С кого, господин президент?

— С всички служители в Белия дом.

Секретарката му се сепна.

— С всичките ви служители ли, господин президент? Всичките сто четирийсет и петима?

— Точно така.

На лицето й се изписа безпокойство.

— Добре. Ще я организирам… в заседателната зала ли?

Херни поклати глава.

— Не. В кабинета ми.

Сега вече Долорес зяпна.

— Искате да приемете всичките си служители в Овалния кабинет?!

— Точно така.

— Едновременно ли?

— Защо не? Уреди го за четири часа.

Секретарката кимна, сякаш разговаряше с психичноболен.

— Разбрано, господин президент. И срещата се отнася за?…

— Довечера ми предстои да направя важно съобщение пред американския народ. Искам служителите ми да го чуят първи.

На лицето й внезапно се изписа притеснение, като че ли тайно се бе опасявала от настъпването на този момент.

— Да не би да се отказвате от предизборната борба, господин президент? — тихо попита тя.