Дан Браун - Метеоритът

Докато изтребителят се издигаше, младата жена затвори очи. Чудеше се къде е сбъркала тази сутрин. Трябваше да седи на бюрото си и да обобщава доклади. Сега яздеше заредено с тестостерон торпедо и дишаше с кислородна маска.

Догади й се и тя се помъчи да мисли за нещо друго. Вторачи се в океана на четиринадесет километра под тях и изведнъж се почувства невероятно далеч от дома.

Пилотът разговаряше с някого по радиостанцията. Когато приключи, рязко зави наляво. Изтребителят зае почти вертикално положение и Рейчъл усети, че стомахът и се обръща. Накрая отново полетяха хоризонтално.

— Благодаря за предупреждението, шефе — изпъшка тя.

— Съжалявам, госпожице, но току-що ни дадоха секретните координати за срещата ви с директора.

— Чакай да позная — каза Рейчъл. — На север, нали?

Пилотът се смути.

— Как се сетихте?!

Тя въздъхна. „Как да не ги обичаш тия компютърно обучени пилоти!“

— Сега е девет сутринта, готин, и слънцето ни се пада отдясно. Значи летим на север.

Последва кратко мълчание.

— Да, госпожице, летим на север.

— И колко на север ще летим?

Пилотът провери координатите.

— Около пет хиляди километра.

Рейчъл се понадигна на седалката.

— Какво?! — Опита се да си представи карта. Дори не можеше да се сети какво има чак толкова на север. — Това е четиричасов полет!

— Със сегашната ни скорост, да — отвърна пилотът. — Пригответе се, моля.

И преди Рейчъл да успее да реагира, той сви крилете на изтребителя. След миг младата жена усети, че отново се залепва за седалката. Самолетът се стрелна напред, сякаш до този момент бе стоял неподвижно. Минута по-късно се движеха с близо две хиляди и петстотин километра в час.

Виеше й се свят. Докато небето с ослепителна бързина се носеше покрай тях, я обзе силен пристъп на гадене. Гласът на президента отекна в ума й: „Уверявам ви, Рейчъл, няма да съжалявате, че сте ми помогнали“.

Тя простена и се пресегна за торбичката под седалката. „Никога не вярвай на политик“.

Макар че не обичаше мръсотията на обществените таксита, по пътя към славата си сенатор Седжуик Секстън се беше научил да търпи случайните унижения. Таратайката, която току-що го бе оставила в подземния паркинг на хотел „Пардю“, му осигуряваше нещо, което неговата лимузина не можеше — анонимност.

Той с радост установи, че подземният етаж е пуст. Сред гората бетонни колони се забелязваха само няколко прашни автомобила. Докато прекосяваше гаража по диагонал, Секстън си погледна часовника.

„11:15. Идеално“.

Човекът, с когото имаше среща, винаги държеше на точността. Но пък като се имаше предвид кого представлява, напомни си Секстън, можеше да държи, на каквото си поиска.

Сенаторът видя белия форд „Уиндстар“, паркиран на същото място, както винаги — в източния ъгъл на паркинга зад редица кофи за смет. Секстън предпочиташе срещите им да са в някой хотелски апартамент, но определено разбираше тези предпазни мерки. Приятелите на този човек не бяха станали такива, каквито бяха, с лекомислие.

Докато се приближаваше към пикапа, той изпитваше познатата нервност, която винаги го обземаше на тези срещи. Наложи си да отпусне рамене и с бодро махване на ръка се качи в колата. Тъмнокосият господин зад волана не се усмихна. Той беше почти седемдесетгодишен, но лицето му излъчваше здравина, отговаряща на положението му на ръководител на армия от дръзки мечтатели и безмилостни предприемачи.

— Затворете вратата — заповяда мъжът.

Секстън се подчини, без да обърне внимание на грубостта му. В края на краищата той представляваше хора, контролиращи огромни суми, голяма част от които напоследък се използваха за изтласкването на Седжуик Секстън към най-влиятелния пост на света. Тези срещи, постепенно бе осъзнал сенаторът, не бяха толкова стратегически съвещания, колкото трябваше да му напомнят, че е станал зависим от своите благодетели. Тези хора очакваха сериозна отплата за инвестициите си. „Отплатата“, трябваше да признае той, беше смайващо дръзко искане — и все пак едва ли не по-невероятното бе, че щеше да е в неговата сфера на влияние, щом се настанеше в Овалния кабинет.

— Предполагам, че е направена нова вноска — каза Секстън. Беше се научил, че този човек обича направо да преминава към работата.

— Да. И както обикновено, трябва да използвате средствата само за предизборната си кампания. Радваме се, че резултатите се промениха значително във ваша полза. Изглежда, че ръководителите на кампанията ви харчат парите ни ефикасно.