Дан Браун - Метеоритът

И тогава я забеляза. Гледка, каквато не беше виждала никога. Отначало си помисли, че е някаква оптична илюзия. Ококори се, неспособна да проумее какво е това. Колкото повече се снижаваше самолетът, толкова по-ясен ставаше образът.

„Какво е това, за Бога?“

Сякаш някой бе прокарал по снега три грамадни сребърни ивици, минаващи успоредно на крайбрежната скала. Едва когато изтребителят се спусна под сто и петдесет метра, оптичната илюзия се изясни. Трите сребърни ленти бяха дълбоки вдлъбнатини, широки над тридесет метра, пълни със заледена вода. Помежду им имаше високи диги от сняг.

Самолетът започна да се разтърсва от силната турбулентност. Рейчъл чу спускането на колесника, но не видя писта. Докато пилотът се мъчеше да задържи изтребителя под контрол, тя надникна навън и видя две редици мигащи светлини от двете страни на най-външната ледена бразда. И с ужас разбра какво се готви да направи пилотът и възкликна:

— Нима ще кацнем върху леда?

Той не отговори. Беше се съсредоточил върху брулещия вятър. Докато намаляваха скоростта и се спускаха към ледения канал, младата жена се вцепени от ужас. От двете страни на самолета се издигаха високи снежни валове и тя затаи дъх. Съзнаваше, че и най-малката грешка ще е равносилна на сигурна смърт. Разтърсващият се изтребител се спусна още по-ниско между дигите и турбуленцията внезапно изчезна. Заслонен от вятъра, самолетът леко кацна върху леда.

Задните му дюзи зареваха и Рейчъл въздъхна. Продължиха още стотина метра и спряха до червена ивица, очертана със спрей върху ледената повърхност.

Надясно не се виждаше нищо освен снежна стена — страната на снежната дига. Наляво — също. Имаше видимост само напред… безкрайна ледена шир. Рейчъл се чувстваше така, все едно е кацнала на мъртва планета. Освен червената ивица нямаше други признаци на живот.

И тогава го чу — другия двигател. Мощен. Звукът се усилваше, докато накрая се появи машина — голям многоверижен снегоход. Висок и вретеновиден, той приличаше на футуристично насекомо, приближаващо се към тях на въртящи се крака. Високо върху шасито се издигаше плексигласова кабина с няколко прожектора, които осветяваха пътя.

Снегоходът спря точно до изтребителя. Вратата на плексигласовата кабина се отвори и по стълбата се спусна мъж. От главата до петите бе увит в пухкав бял костюм, който оставяше впечатлението, че е пълен с въздух. Все пак това странно място се оказваше обитаемо. Мъжът даде знак на пилота да отвори купола. Нахлулият вятър вледени Рейчъл до костите. „Затвори тъпия капак!“

— Госпожице Секстън — извика непознатият. — От името на НАСА ви приветствам с добре дошла.

Тя трепереше. „Много благодаря“.

— Моля, разкопчайте ремъците си, оставете шлема в самолета и слезте. Имате ли въпроси?

— Да — извика Рейчъл. — Къде се намирам?

Марджъри Тенч — главен съветник на президента — приличаше на куц скелет. Длъгнестата й мършава фигура сякаш се състоеше само от стави и крайници. Кожата на намусеното й лице приличаше на пергамент, пробит от две безизразни очи. На петдесет и една години тя изглеждаше на седемдесет. Във Вашингтон почитаха Тенч като богиня на политическата сцена. Говореше се, че притежавала аналитични способности, граничещи с ясновидство. Десетилетието, през което бе оглавявала Бюрото за научно-техническо разузнаване на държавния департамент, беше донаточило гибелно острия й критичен ум. За нещастие, политическите й умения се придружаваха от леден характер, който малцина можеха да изтърпят повече от няколко минути. Марджъри Тенч имаше мозък на суперкомпютър — и същата топлота. Въпреки това президентът Зак Херни спокойно понасяше чудатостите й, още повече че можеше да се каже, че почти изцяло дължи поста си на интелигентността и усърдието й.

— Здравей, Марджъри. — Президентът стана да я поздрави. — С какво мога да ти помогна? — Не я покани да седне. Обичайните любезности не се отнасяха за жени като Марджъри Тенч. Ако искаше да седне, тя изобщо нямаше да чака да й предложат.

— Виждам, че сте насрочили срещата с персонала за четири следобед. — Гласът й бе прегракнал от цигарите. — Чудесно.

Тенч закрачи назад-напред и Херни усети, че сложните зъбни колела на мисълта й се въртят като бесни. Беше й благодарен. Марджъри Тенч бе една от малкото избраници сред президентските служители, които знаеха всичко за откритието на НАСА, и нейната политическа вещина помагаше на президента да планира стратегията си.