Дан Браун - Метеоритът

— Господин Толанд?

Той вдигна поглед. Пилотът беше подал глава от кабината.

— Искахте да ви съобщя, когато влезем в телефонния обхват на вашия кораб. Мога да ви свържа, ако желаете.

— Благодаря. — Толанд тръгна по пътеката.

Обади се от пилотската кабина на екипажа си. Искаше да им съобщи, че ще се върне най-рано след ден-два. Естествено нямаше намерение да им казва в каква беда е попаднал. Телефонът иззвъня няколко пъти и за изненада на Толанд, накрая се включи комуникационната система на кораба. Разнесе се не обичайният професионален поздрав, а грубият глас на един от моряците, корабния зевзек.

— Здрасти, тук е „Гоя“. Съжаляваме, че в момента няма никой, обаче всички бяхме отвлечени от едни адски големи въшки! Всъщност временно си взехме отпуска на брега, за да отпразнуваме голямата нощ на Майк. Божичко, гордеем се с него! Оставете си името и номера. Утре може да се приберем, ако изтрезнеем. Чао!

Толанд се засмя. Екипажът вече му липсваше. Явно бяха гледали пресконференцията. Радваше се, че са слезли на брега — когато президентът му се бе обадил, той ги беше зарязал напълно неочаквано и нямаше смисъл да висят на борда. Макар в съобщението да се казваше, че всички са на брега, Толанд предполагаше, че не са оставили кораба без надзор, особено в силните течения, където бяха хвърлили котва в момента.

Той набра числовия код, за да прослуша оставените за него съобщения. Разнесе се едно изпиукване. Само едно съобщение. Същият грубоват глас.

— Здрасти, Майк, страхотен спектакъл! Ако ме чуваш, сигурно се обаждаш от някой префърцунен купон в Белия дом и се чудиш къде сме се дянали. Извинявай, че зарязахме кораба, приятел, обаче тая нощ не можеше да мине на сухо! Не се тревожи, добре сме го закотвили и оставихме лампата на верандата светната. Тайно се надяваме да го отвлекат пирати, за да може Ен Би Си да ти купи нов! Майтап бе, пич. Не се бой, Завия се съгласи да остане и да варди крепостта. Каза, че предпочитала да се усамоти, отколкото да купонясва с някакви си впиянчени рибари! Можеш ли да повярваш?

Толанд се подсмихва. Радваше се, че някой е останал да наглежда кораба. Завия имаше чувство за отговорност и определено не беше купонджийка. Уважавана морска геоложка, тя бе известна с язвителната си откровеност.

— Така или иначе, Майк, тая вечер беше невероятна — продължаваше съобщението. — Човек се чувства горд, че е учен, нали? Всички говорят само за това колко страхотно е откритието за НАСА. Майната и на НАСА, викам аз! За нас е още по-страхотно! Рейтингът на „Удивителните морета“ трябва да е скочил с няколко милиона точки. Ти си звезда, пич. Истинска звезда. Поздравявам те. Браво.

Разнесоха се приглушени гласове, после:

— А, да, за да не се надуеш много, Завия иска да ти каже една-две думи. Ето я и нея.

От слушалката се разнесе острият глас на геоложката.

— Майк, тук е Завия. Ти си върхът! И понеже много те обичам, се съгласих да се грижа за това твое допотопно корито. Честно казано, ще се радвам да си почина малко от тия хулигани, дето им викаш учени. Така или иначе, освен че ще наглеждам кораба, екипажът ме помоли в ролята ми на корабната вещица да направя всичко по силите си, за да не допусна да се превърнеш в надуто копеле, което след тая вечер ще е адски трудно, обаче трябваше да съм първата, която да ти каже, че си направил гаф във филма си. Да, добре ме чу. Един от редките гафове на Майкъл Толанд. Не се бой, на Земята има само около трима души, които ще забележат, и всички те са морски геолози без чувство за хумор. Също като мен. Както и да е, не е нищо сериозно, свързано е с метеоритната петрология. Споменавам го само за да ти разваля настроението. Може някой да ти го посочи, затова реших да те предупредя, за да не се чувстваш като идиот, какъвто всъщност си, нали си те знаем. — Тя се засмя. — Така или иначе, не ме бива много по купоните, затова оставам на кораба. Не си прави труда да ми се обаждаш — трябваше да включа телефонния секретар, защото проклетата преса цяла нощ се скъса да звъни. Вече си истинска звезда, въпреки гафа. Ще ти го обясня, когато се върнеш. Чао.

Връзката прекъсна.

Майкъл Толанд се намръщи. „Грешка в документалния ми филм?“

Рейчъл Секстън стоеше в тоалетната на самолета и се гледаше в огледалото. Изглеждаше бледа и по-крехка, отколкото предполагаше. Тазвечерните ужаси си бяха казали думата. Зачуди се кога ще престане да трепери. И кога пак ще може да се приближи до океан. Младата жена свали моряшката си шапка и разпусна косата си. „Така е по-добре“ — каза си. Започваше да заприличва на себе си.