Дан Браун - Метеоритът

Вгледа се в очите си и видя крайно изтощение. Под него обаче прозираше решителност. Знаеше, че това е наследство от майка й. „Никой не може да ти казва какво да правиш“. Запита се дали майка й е видяла случилото се тази вечер. „Някой се опита да ме убие, мамо. Някой се опита да убие всички ни…“

Вече от няколко часа прехвърляше списъка с имена в ума си.

„Лорънс Екстром… Марджъри Тенч… Президентът Зак Херни. — Всички имаха мотиви. По-страшното бе, че всички имаха възможност. — Президентът не е замесен“ — реши Рейчъл и се вкопчи в надеждата, че човекът, когото уважаваше много повече от родния си баща, е невинен в този загадъчен инцидент. „Ние все още не знаем нищо. Нито кой… нито дали… нито защо!“

Искаше и се да знае отговорите, за да ги каже на Уилям Пикъринг, но до този момент бе успяла само да повдигне нови въпроси. Когато излезе от тоалетната, с изненада видя, че Майкъл Толанд не е на седалката си. Корки дремеше наблизо. Тя се заозърта и в този момент океанологът излезе от пилотската кабина. Пилотът тъкмо затваряше радиотелефона. Младата жена тревожно го погледна и попита:

— Какво има?

Толанд навъсено й обясни за телефонното съобщение.

„Грешка във филма му?“ Навярно преиграваше.

— Сигурно не е нищо. Тя не ти ли каза по-конкретно каква е грешката?

— Нещо, свързано с метеоритната петрология.

— Със скалната структура ли?

— Да. Каза, че грешката щели да забележат само още двама-трима геолози. Очевидно е нещо, свързано със състава на самия метеорит.

Рейчъл ахна. Сега вече разбираше.

— С хондрулите ли?

— Не знам, но едва ли е съвпадение.

Тя се съгласи с него. Хондрулите бяха единственото останало доказателство, което категорично потвърждаваше твърдението на НАСА, че скалата е метеорит. Корки се приближи към тях, като търкаше очи.

— Какво става?

Толанд му разказа. Астрофозикът намръщено поклати глава.

— Не се отнася за хондрулите, Майк. Няма начин. Всичките ти данни идваха от НАСА. И от мен. Няма съмнение.

— Каква друга петрологическа грешка може да съм допуснал?

— Кой знае, по дяволите? Пък и какво разбира от хондрули някаква морска геоложка? — Нямам представа, обаче ми се стори доста рязка.

— Като се имат предвид обстоятелствата, смятам, че трябва да поговорим с тази жена преди да се изправим пред директора Пикъринг — каза Рейчъл.

Толанд сви рамене.

— Четири пъти й звъних и все се включваше телефонният секретар. Сигурно е в хидролабораторията и не чува нищо. Ще получи съобщенията ми най-рано на сутринта. — Той замълча за миг и си погледна часовника. — Макар че…

— Какво?

Океанологът я погледна напрегнато.

— Наистина ли смяташ, че е важно да разговаряме със Завия преди да се срещнем с твоя шеф?

— Ако има да каже нещо за хондрулите ли? Според мен е изключително важно. Майк, в момента имаме всевъзможни противоречиви данни. Уилям Пикъринг е човек, свикнал да получава ясни отговори. Когато се срещнем с него, бих искала да му съобщим нещо съществено.

— Тогава трябва да направим междинно кацане.

Рейчъл ахна.

— На твоя кораб ли?

— Той е край брега на Ню Джърси. Почти ни е на път. Можем да поговорим със Завия и да разберем какво знае. Корки носи метеоритния образец и ако тя иска да го подложи на някакви геологически тестове, корабът разполага с доста добре оборудвана лаборатория. Едва ли ще ни отнеме повече от час да получим някакви твърди заключения.

Пулсът на Рейчъл се ускори. Мисълта толкова скоро отново да види океана я плашеше. „Твърди заключения — каза си тя. Тази възможност я изкушаваше. — Пикъринг определено ще настоява за твърди заключения“.

Делта Едно се радваше, че отново е на твърда земя.

Въпреки че действаше с половин мощност и се движеше по заобиколен път през океана, самолетът „Оурора“ беше изминал разстоянието за по-малко от два часа, което даваше на Делта Форс сериозна преднина, за да заемат позиции и да се приготвят за възложеното им от диспечера ново убийство.

Оставиха самолета на една военна писта край Вашингтон и се качиха на очакващия ги хеликоптер „Кайова Уориър“ ОХ-58Д. „Диспечерът пак ни е осигурил най-доброто“ — помисли си Делта Едно.

Първоначално проектиран като лек наблюдателен вертолет, „Кайова Уориър“ беше „разширен и усъвършенстван“ и се бе превърнал в най-новия тип боен хеликоптер на армията. Разполагаше с възможности за инфрачервено виждане и позволяваше употреба на оръжия с лазерно насочване като ракетите въздух-въздух „Стингър“ и ракетната система „Хелфайър“ АГМ-1148. Скоростният дигитален сигнален процесор гарантираше едновременно покриване на пет цели. Малцина врагове бяха виждали „Кайова“ отблизо и бяха останали живи, за да разказват за него.