Дан Браун - Цифрова крепост

В мига, в който пристъпи в стаята, германецът се ококори. Беше сложила черно неглиже. Тъмната й кожа сияеше под меката светлина, а зърната й напираха под дантелата.

— Komm doch hierher — с желание каза той, съблече хавлията си и се просна по гръб.

Росио се усмихна насила и направи крачка към леглото. После свали поглед към чатала на грамадния германец. И се засмя наум от облекчение. Членът между краката му беше микроскопичен.

Той я сграбчи и нетърпеливо разкъса неглижето й. Дебелите му пръсти започнаха да опипват всеки сантиметър от тялото й. Тя падна върху него и започна да стене и да се извива в престорен екстаз. Двамата се превъртяха и той се озова върху нея. За миг тя се изплаши, че ще я смаже с тежестта си — задушаваше се, едва дишаше в гънките на лепкавата като маджун кожа на шията му. Замоли се поне да свърши бързо.

— Si, si!… — стенеше тя между тласъците. После заби нокти в гърба му, за да му помогне.

В главата й се носеха несвързани мисли… безбройните лица на мъже, които бе задоволявала, безчислените тавани, които бе гледала в полумрака, мечтаейки си един ден да има деца…

Изведнъж, без никакво предупреждение, тялото на германеца се изпъна, вдърви се и той се срина върху нея. „Това ли беше всичко?“ — помисли си тя, приятно изненадана.

Опита се да се измъкне изпод него.

— Скъпи — с пресипнал глас прошепна тя, — нека сега аз съм отгоре.

Но мъжът не помръдваше.

Тя забута със сила масивните му рамене.

— Скъпи, аз… не мога да дишам! — Усети, че почва да губи съзнание. Ребрата й пукаха. — Despiertate! — Тя инстинктивно впи пръсти в мократа му коса. — „Събуди се!“

И тогава усети топлата лепкава течност. Капеше върху нея от косата му… стичаше се по бузите й, в устата й. Беше солена. Тя диво се извъртя под него. Над нея странен лъч светлина освети изкривеното лице на германеца. От дупката в слепоочието му шуртеше кръв. Тя се опита да изкрещи, но не й бе останала никаква сила. Масата му я смазваше. С последните проблясъци на съзнанието си тя протегна пръсти към колоната светлина. Видя ръка. Държеше пистолет със заглушител. После нещо проблесна. И след това всичко изчезна…

Чартрукян беше отчаян. Вече няколко минути се опитваше да убеди пред „Възел 3“ Грег Хейл, че TRANSLTR има проблем. Сюзан мина покрай тях с единствената мисъл да открие Стратмор.

Паникьосаният сис-сек посегна и я хвана за ръката.

— Госпожице Флечър! Имаме вирус! Сигурен съм. Трябва да…

Но Сюзан дръпна рязко ръката си и го изгледа ядосано.

— Шефът не ти ли нареди да си вървиш у дома?

— Но мониторът… показва вече осемнайсет…

— Стратмор ти нареди да си ходиш!

— Майната му на Стратмор! — изкрещя Чартрукян, неспособен повече да сдържа, и ругатнята му отекна под купола.

Отгоре се разнесе плътен глас:

— Господин Чартрукян?!

Тримата служители на „Крипто“ замръзнаха. Високо над главите им Стратмор стоеше до перилата пред офиса си.

За момент единственият звук бе равното бучене на генераторите под тях. Сюзан отчаяно се опитваше да прехване погледа на Стратмор. „Шефе! Хейл е «Северна Дакота»!“

Но Стратмор не гледаше нея, а младия сис-сек. После заслиза по стълбите, без да мига и без отмества погледа си от него. Спря на петнайсет сантиметра от треперещия оператор.

— Какво каза?

— Сър — задавено се опита да обясни Чартрукян, — с TRANSLTR става нещо.

— Шефе? — намеси се Сюзан. — Ако мога да…

Но Стратмор й направи знак да мълчи. Погледът му оставеше прикован върху сис-сека.

Фил измънка:

— Имаме заразен файл, сър. Сигурен съм!

Лицето на Стратмор бавно почервеняваше.

— Господин Чартрукян, мисля, това вече го обсъдихме. Не съществува никакъв файл, който да заразява TRANSLTR.

— Има! — настоя той. — И си пробива път към главната база данни…

— И къде, по дяволите, е този заразен файл? — изръмжа Стратмор. — Покажи ми го!

Чартрукян се поколеба.

— Не мога…

— Разбира се, че няма да можеш. Той не съществува!

Сюзан отново направи опит да се намеси:

— Шефе, налага се да…

И отново Стратмор гневно й направи знак да мълчи.

Сюзан неспокойно погледна Хейл.

Той изглеждаше самодоволен. „Естествено — помисли си тя. — Хейл не вярва в никакви вируси — той много добре знае какво става в TRANSLTR“.

Но Чартрукян продължаваше да упорства:

— Заразеният файл съществува, сър. Но „Гонтлит“ не го разпознава.

— Щом „Гонтлит“ не го разпознава, как, дявол го взел, ти знаеш, че изобщо съществува?