Дан Браун - Цифрова крепост

— След теб, Сюзан.

Камериерката лежеше в безсъзнание на пода в сервизното помещение за спално бельо на трети етаж в „Алфонсо XIII“. Мъжът с очилата с телени рамки остави в джоба й ключа, отварящ всички стаи в хотела. Не бе чул вика й, когато я бе ударил, но нямаше как — беше глух от дванайсетгодишен.

Посегна към калъфа с батериите на колана си с известна доза респект — това беше подарък от клиент и в известен смисъл устройството го бе върнало към нов живот. Сега можеше да поддържа връзка с клиентите си от всяка точка на света. На всичко отгоре комуникациите бяха бързи и непроследими.

Както винаги докосна бутона с нетърпение. Очилата му се събудиха за живот. Пръстите му погалиха празния въздух и бързо започнаха да се докосват. По навик записа имената на жертвите си — бе ги научил от личните им документи. Буквите се появиха в лещите на очилата му като призраци във въздуха.

ОБЕКТ: РОСИО ЕВА ГРАНАДА — ТЕРМИНИРАН

ОБЕКТ: ХАНС ХУБЕР — ТЕРМИНИРАН

Три етажа по-долу Бекър плати сметката и без да бърза, тръгна през фоайето с полупразната чаша в ръка. Искаше да излезе на терасата на чист въздух. Как беше… влизане и излизане? Само че нещата съвсем не се бяха развили, както си ги бе представял. И сега трябваше да вземе трудно решение. Дали да се предаде и да потегли за летището? Въпрос на национална сигурност. Той изруга под нос. Защо тогава бяха изпратили него?

Щом се отдалечи от бармана, изля чашата си в една саксия с жасмин. От водката главата му беше леко замаяна. „Най-евтиният за напиване човек на света“, беше се пошегувала веднъж с него Сюзан. Той наля тежката кристална чаша от чешмичката и отпи дълга глътка.

Протегна се няколко пъти, за да прогони мъглата в главата си, остави чашата и се върна през фоайето.

Докато минаваше пред асансьорите, единият се отвори. Вътре имаше мъж. Но Бекър видя единствено тънките рамки на очилата му, защото мъжът издухваше носа си в носна кърпичка. Бекър вежливо се усмихна, мина пред него и излезе в задушаващата жега на нощна Севиля.

Във „Възел 3“ Сюзан неспокойно крачеше напред-назад. Съжаляваше, че не бе разкрила Хейл, докато бе имала тази възможност.

Хейл седна пред терминала си.

— Стресът е убиец, Сю. Ако споделиш с мен, ще ти олекне, уверявам те.

Сюзан си наложи да седне. Според нея Стратмор трябваше да е свършил важния си разговор и щеше да се върне, за да поговорят, но от него нямаше и следа. Сюзан полагаше големи усилия да запази спокойствие. Погледна към екрана на компютъра си. Трейсърът още бе активен… за втори път. Не че вече имаше смисъл — тя знаеше отлично какъв адрес ще й върне: GHALE@crypto.nsa.gov.

Сюзан вдигна поглед към офиса на Стратмор и разбра, че повече не може да чака. Налагаше се да прекъсне телефонния разговор на началника си, колкото и важен да бе той. Стана и бързо тръгна към вратата.

Хейл, разтревожен от необичайното й поведение, стана и й препречи пътя.

— Кажи ми какво става — нахално поиска той. — Нещо не е наред. Какво става?

— Пусни ме да мина — каза хладно Сюзан, изведнъж усетила невидима опасност.

— Хайде де — настоя Хейл. — Стратмор практически уволни Чартрукян затова, че си върши съвестно работата. С TRANSLTR става нещо. Досега не е имало случай диагностика да върви цели осемнайсет часа. Това са дивотии и ти много добре го знаеш. Кажи ми какво става!

Сюзан присви очи. „Ти знаеш дяволски добре точно какво става!“

— Дръпни се, Грег — заповяда тя. — Трябва да отида до тоалетната.

Хейл се ухили, изчака малко и направи крачка встрани.

— Извинявай, Сю. Просто опит за лек флирт.

Сюзан профуча край него и изскочи от „Възел 3“. Докато минаваше покрай стъклената стена, усещаше погледа му от другата страна да я пронизва.

Неохотно зави към тоалетните. Сега се налагаше да заобиколи, за да стигне до Стратмор. Защото Грег Хейл не трябваше да заподозре нищо.

Чад Бринкерхоф — жизнерадостен мъж на четирийсет и пет — беше добре информиран, добре изгладен и добре подстриган. По летния му костюм не можеше да се забележи гънка, прашинка или не дай боже намек за износване. Косата му бе гъста, сламеноруса и… собствена до последния косъм. Очите му бяха искрящо сини — впечатление, леко подпомогнато от чудото на съвременните контактни лещи.

Той огледа дървената ламперия в кабинета си и за пореден път осъзна, че е стигнал върха на кариерата си в АНС. Работеше на 9-и етаж… в „махагоновия“ коридор, офис 9А197 — директорския апартамент.