Дан Браун - Цифрова крепост

Барманът го изгледа странно.

— Клубове? За пънкари?

— Да… някакво място тук, където да се събират.

— No lo se, sefior. He зная. Но определено не го правят тук! — Той се усмихна. — Все пак едно питие?…

Бекър едва се сдържа да не изругае. Нищо не се развиваше според плановете му.

— Que bebe listed? — „Какво ще пиете?“

Над главите им се разнасяше едва доловима класическа музика. „Бранденбургските концерти — помисли си Бекър. — Номер 4“. Двамата със Сюзан бяха посетили миналата година концерта на оркестъра на Академията Сейнт Мартин, включващ точно „Бранденбургските концерти“. Изведнъж му се прииска и тя да е сега с него тук. Прохладният полъх откъм климатика му напомни какво е сега навън. Представи си как обикаля из душните улици на Триана и търси пънкарка с тениска, щампована с цветовете на британското знаме. После отново се сети за Сюзан.

— Zumo de arandano — с изненада чу той собствения си глас. „Сок от боровинки“.

Барманът го погледна озадачено:

— Solo?

Сокът от боровинки бе популярен в Испания, но бе нечувано да се пие извън комбинация на коктейл.

— Si — потвърди Бекър. — Solo.

— Echo un poco de Smirnoff? — настояваше барманът. „С малко «Смирноф»?“

— No, gracias.

— Gratis? — „От заведението?“

Борейки се с пулсиращата в главата му кръв, Бекър отново си представи мръсните улици на Триана, задушаващата жега и дългата нощ, която го чакаше. „Какво толкова, по дяволите…“ И той кимна:

— Si, echame un poco de vodka.

Барманът с облекчение се извърна, за да изпълни поръчката.

Бекър огледа бара и се попита дали това не е сън. Всичко освен истината изглеждаше толкова правдоподобно. „А аз съм университетски преподавател — напомни си той, — изпълняващ секретна мисия“.

Барманът се появи пред него и артистично постави върху салфетката напитката му.

— A su gusto, senor. Боровинков сок с глътка водка.

Бекър му благодари, отпи от високата чаша и едва не се задави. Глътка?!

Хейл я изгледа втренчено.

— Какво има, Сю? Изглеждаш ужасно.

Сюзан потискаше надигащия се в нея страх. Само на три метра от нея мониторът на Хейл светеше като лампа.

— Аз… нищо ми няма — неубедително отговори тя; бореше се с напиращото й да изскочи от гърдите сърце.

Но Хейл стоеше и я гледаше с недоумение.

— Да ти налея вода?

Само че Сюзан не можеше да му отговори. Проклинаше се. „Как можах да забравя да затъмня проклетия монитор?“ Съзнаваше че в мига, в който Хейл разбере, че е ровила през терминала му, ще заподозре, че е разбрала истинската му самоличност — „Северна Дакота“. Страхуваше се, че е готов на всичко, та тайната му да не напусне „Възел 3“.

Какви бяха шансовете й за успех, ако се втурнеше към вратата? Близки до нула.

Изведнъж някой заудря по стъклената стена и Хейл и Сюзан трепнаха едновременно. Беше Чартрукян — удряше с потните си юмруци по стъклото отново и отново. Изглеждаше като човек, видял Армагедон.

Хейл се намръщи и каза на Сюзан:

— Веднага се връщам. Пийни вода. Много си бледа. — И излезе.

Сюзан пое дълбоко дъх, бързо се върна при терминала на Хейл и намали яркостта. Мониторът потъмня.

Сърцето й биеше бясно. Тя погледна през стената — двамата мъже оживено разговаряха в залата на „Крипто“. Чартрукян явно не бе изпълнил заповедта да си ходи у дома. Младият сис-сек беше изпаднал в паника и сега изливаше тревогите си пред Грег Хейл. Сюзан знаеше, че това няма никакво значение Хейл несъмнено бе в течение на всичките им проблеми.

„Сега само трябва да се добера до Стратмор — каза си тя. — И то максимално бързо“.

Апартамент 301. Росио Ева Гранада стоеше гола през огледалото в банята. Беше настъпил моментът, от който се бе страхувала през целия ден. Германецът я чакаше в леглото. Беше най-едрият мъж, с когото й се бе налагало да ляга.

Без никакво желание тя извади кубче лед от кофичката с вода и го разтри върху зърната на гърдите си. Те бързо се втвърдиха. Такава бе дарбата й — да прави мъжете да се чувстват желани. Това бе усещането, което ги караше да я търсят пак и пак. Прокара ръце по добре оформеното си, покрито с равен загар тяло и се помоли то да се запази такова поне още пет-шест години, за да събере достатъчно пари и да престане да се занимава с това. Сеньор Ролдан прибираше значителна част от спечеленото, но без него тя щеше да се присъедини към проститутките, които подбираха пияниците в Триана. Докато нейните клиенти поне разполагаха с пари. Освен това никога не я биеха и беше лесно да им се угоди. Тя облече финото си бельо, пое дълбоко дъх и отвори вратата на банята.