Дан Браун - Цифрова крепост

SEARCH FOR: SCREENLOCK

Мониторът присветна за миг и на екрана се появи голямо количество информация без никакъв намек за това, че Хейл съхранява копия на паролата на Сюзан на своя компютър.

Сюзан въздъхна. „А с какво си се занимавал днес?“ Тя извика списъка с „последните приложения“, за да открие коя е последната стартирана програма. Беше неговият сървър за електронна поща. Сюзан претърси твърдия му диск и в крайна сметка откри директорията му с електронна поща, дискретно скрита сред куп други директории. Отвори я и се появиха поддиректории: изглежда, Хейл поддържаше многобройни „самоличности“ и акаунти. Сюзан не се изненада, когато видя сред тях анонимен акаунт. Отвори неговата директория, щракна с курсора на едно от старите получени съобщения и дъхът й спря. Текстът гласеше:

ТО: NDAKOTA@ARA.ANON.ORG

FROM: ET@DOSHIDA.EDU

ГОЛЯМ ПРОГРЕС! ЦИФРОВА КРЕПОСТ Е ПОЧТИ ГОТОВ.

ТОВА НЕЩО ЩЕ ПРАТИ АНС ДЕСЕТИЛЕТИЯ НАЗАД.

Като насън Сюзан прочете съобщението няколко пъти. После, разтреперана, отвори друго:

ТО: NDAKOTA@ARA.ANON.ORG

FROM: ET@DOSHIDA.EDU

РОТИРАЩИЯТ ОТКРИТ ТЕКСТ РАБОТИ! НОМЕРЪТ Е В ПОЛИМОРФНИТЕ НИЗОВЕ!

Беше немислимо, но от друга страна, виждаше го с очите си. Електронна поща от Енсей Танкадо. Той беше писал до Грег Хейл. Двамата бяха работили заедно. Сюзан изтръпна пред невъзможната истина, която я гледаше от екрана.

„Грег Хейл е «Северна Дакота»?“

Не можеше да откъсне погледа си от екрана. Мозъкът й отчаяно се мъчеше да намери някакво друго обяснение, но такова не съществуваше. Това беше доказателство, неочаквано и неопровержимо, че Танкадо е използвал променящи се низове, за да създаде функция „ротиращ открит текст“, и Хейл бе съзаклятничил с него с идеята да навреди на АНС.

— Това… — заекна Сюзан, — това… не е… възможно.

Сякаш, за да й възрази, в главата й се разнесе гласът на Хейл: „Ние си кореспондирахме известно време… Стратмор рискува с моето назначаване… ще се махна оттук“.

И все пак Сюзан не можеше да приеме онова, което виждаше. Вярно, Грег Хейл беше непоносим и арогантен… но не и предател. Той беше наясно какво ще направи с АНС „Цифрова крепост“, но нямаше начин да е забъркан в заговор за публикуването на шифъра!

И все пак, осъзна Сюзан, нямаше какво да го спре… нищо освен представите му за чест и почтеност. Замисли се за алгоритъма на „Скипджак“. Грег Хейл веднъж бе провалил плановете на АНС. Защо трябваше да очаква, че нещо би му попречило да го направи пак?

Но Танкадо? Как така параноик като Танкадо се бе доверил на толкова ненадежден човек като Хейл?

Всичко това в момента нямаше значение. Важното бе да извести Стратмор. По странна прищявка на съдбата партньорът на Танкадо се бе оказал под носа им. Питаше се само дали Хейл вече знае за смъртта на Танкадо.

Започна бързо да затваря отворената електронна поща на Хейл, за да може да остави компютъра му в състоянието, в което го бе намерила. Хейл не биваше да заподозре нищо… поне засега. Изведнъж застина от мисълта, че ключът за „Цифрова крепост“ вероятно е скрит някъде на точно този компютър.

Докато приключваше с последните файлове, някаква сянка мина по външната страна на стъклената стена на „Възел 3“. Сюзан вдигна поглед и видя Грег Хейл да се приближава. Сърцето й заби лудо. Той беше почти пред вратата.

— Мамка му! — прошепна тя. Нямаше време да стигне до собствения си терминал.

Вратата зад нея щракна. Сюзан се остави да я води инстинктът и бързо тръгна към малкото помещение, където имаше закуски. Вратата със съскане се отвори в мига, в който Сюзан застана пред хладилника и го отвори. Оставената отгоре му кана за сокове се разлюля от рязкото движение и едва не падна.

— Гладни сме, а? — отбеляза Хейл и тръгна към нея. Гласът му бе спокоен и закачлив. — Дали да не си разделим малко тофу?

Сюзан изпусна сдържания в гърдите й въздух и се обърна към него.

— Не, благодаря. Мисля, че просто ще… — Думите заглъхнаха в гърлото й и тя пребледня.

— Какво има? — изгледа я неразбиращо Грег.

Сюзан прехапа долната си устна и го погледна в очите.

— Нищо — успя да каже. Но това беше лъжа. В другия край на помещението терминалът на Хейл светеше. Беше пропуснала да намали яркостта му.

Бекър слезе по стълбите на „Алфонсо XIII“ и уморено тръгна към бара. Дребен като джудже барман разстла пред него салфетка.

— Quiere Vd. Algo? — повтори предложението си барманът. — Fino? Jeres?

— Благодаря, нищо — отговори Бекър. — Интересува ме има ли в града клубове на рокери-пънкари?