Дан Браун - Цифрова крепост

— Не знам, не съм го виждала.

— Господи — изпъшка Стратмор, — истински цирк. — Прекара ръка по наболата си брада. — Има ли някакъв резултат от трейсъра? Честно ще ти кажа, имам чувството, че съм с вързани ръце.

— Засега не. А има ли новини от Дейвид?

Стратмор поклати глава.

— Наредих му да не се обажда, докато не намери пръстена.

Това изненада Сюзан.

— И защо? Ами ако има нужда от помощ?

Стратмор сви рамене.

— С нищо не мога да му помогна оттук… може да разчита само на себе си. Освен това бих предпочел да говоря колкото може по-малко по неосигурени телефонни линии. Знам ли кой може да подслушва.

Сюзан го изгледа изненадано.

— Как да разбирам това?

Стратмор веднага съжали за думите си.

— Спокойно — уверено се усмихна той. — С Дейвид всичко е наред. Просто се опитвам да съм максимално предпазлив.

На десет метра от тях, скрит зад едностранно пропускащата светлината стъклена стена на „Възел 3“, Грег Хейл стоеше пред терминала на Сюзан. Екранът продължаваше да е тъмен. Хейл отново хвърли поглед към началника си и Сюзан. После бръкна за портфейла си, извади от него малко картонче с размерите на кредитна карта и внимателно прочете написаното на него.

Пак провери какво става отвън и спокоен, че разговорът продължава, внимателно въведе чрез нейната клавиатура петсимволна комбинация. Екранът веднага оживя.

Той доволно се засмя.

Кражбата на пароли във „Възел 3“ беше детинска игра. Всеки терминал тук имаше клавиатура, идентична с останалите. Хейл просто бе занесъл своята една вечер у дома си и бе инсталирал в нея чип, който записваше всеки натиснат клавиш. На следващата сутрин беше дошъл на работа най-рано от всички, бе подменил нечия друга клавиатура със своята и просто бе изчакал. В края на работния ден пак бе сменил клавиатурите и бе свалил от тази с чипа записаното в паметта му. Макар да ставаше дума за милиони натиснати клавиши, откриването на паролите бе съвсем просто: първото нещо, с което всеки криптолог започваше деня си във „Възел 3“, бе въвеждането на личната парола, за да отключи достъпа до терминала. Така че Хейл се интересуваше само от първите няколко символа в огромния масив.

Колко иронично, мислеше си Хейл, докато разглеждаше екрана на монитора на Сюзан. Беше събрал паролите на колегите си просто заради тръпката. Сега обаче бе доволен от идеята си, защото програмата на Сюзан изглеждаше доста любопитна.

Хейл се съсредоточи върху нея. Беше написана на ЛИМБО — език, който за негово съжаление не беше от силните му страни. Но дори без да познава езика в детайли, Хейл разбра със сигурност едно — това не беше никаква диагностична програма. Всъщност достатъчно бе да чете английски, за да разбере от двете думи на екрана, че нещо не е наред:

ТРЕЙСЪРЪТ ТЪРСИ…

— Трейсър? — каза той на глас, без да се усети. — Какво ли търси? — Изведнъж се разтревожи. Остана още малко загледан в екрана. После взе решение.

Хейл разбираше ЛИМБО достатъчно, за да е наясно, че езикът заимства част от своите конструкции и елементи от два други програмни езика — С и PASCAL, които той знаеше отлично. Погледна за пореден път да се увери, че няма да го изненадат, и реши да импровизира. Въведе няколко леко модифицирани команди със синтаксис, подобен на PASCAL, и рестартира програмата. Прозорецът за текущо състояние реагира точно както се бе надявал:

ПРЕКЪСВАНЕ НА ТРЕЙСЪРА?

Той уверено въведе „YES“.

След малко компютърът реагира с къс звуков сигнал и на екрана се появи следващо съобщение:

ТРЕЙСЪРЪТ ПРЕКЪСНАТ

Хейл се усмихна доволно. Терминалът току-що бе изпратил до трейсъра команда да се самоунищожи. Каквото и да бе търсила Сюзан, щеше да й се наложи да почака.

Като внимаваше да не остави следи от намесата си, Хейл отвори журналния файл, в който се записваха всички предприети действия, и старателно изтри въведените току-що команди. След това реактивира „СкрийнЛок“ с личния код на Сюзан.

Екранът послушно угасна.

След няколко минути Сюзан се върна на работното си място. Грег Хейл тихо работеше на своя терминал.

„Алфонсо XIII“ се оказа малък четиризвезден хотел встрани от шумотевицата на „Пуерта де Херес“, скрит зад здрава ограда от ковано желязо и люляци. Дейвид изкачи мраморните стъпала на стълбището. Тъкмо посягаше към вратата, когато тя магически се отвори и пиколото го въведе.

— Багаж, сеньор? Да ви помогна?

— Не, благодаря. Трябва да се видя с портиера.