Дан Браун - Цифрова крепост

Човекът се обърка.

— Ъъ… никой не ми е давал номера ви. Намерих го в паспорта. Сега се опитвам да открия собственика.

Ролдан се разочарова. Значи този тип наистина не беше клиент.

— Казахте, че сте намерили номера?

— Да… Днес намерих в парка един паспорт. Номерът ви беше написан на листче, оставено между страниците. Реших, че е на хотела, в който е отседнал човекът, и се обадих, за да му го върна. Моя грешка. Просто ще го оставя в полицията на тръгване…

— Perdon — побърза да го прекъсне Ролдан, — мога ли да ви предложа по-добра идея? — Ролдан се гордееше с дискретността на агенцията си и всякакви взаимоотношения с полицията по правило превръщаха неговите клиенти в негови бивши клиенти. — Помислете… — призова той. — След като мъжът с паспорта е имал нашия номер, той най-вероятно е наш клиент. В такъв случай сигурно бих могъл да ви спестя разходката до полицейския участък.

В гласа прозвуча колебание:

— Не знам. Каква разходка? Аз и без това…

— Не прибързвайте, приятелю. Срам ме е да ви го призная, но полицията в Севиля изобщо не е така ефикасна, както полицията на север. Кой знае, сигурно ще минат дни, преди този човек да получи паспорта си. Ако ми кажете името му, аз ще се погрижа той да потърси от вас паспорта си незабавно.

— Ами… добре, защо не… предполагам, че и така ще стане… — В слушалката се разнесе шум от разлиствани страници, после гласът се чу пак: — Името май е немско. Не мога да го произнеса… Густ… Густафсон?

Името не говореше нищо на Ролдан, но той имаше клиенти от цял свят. И никой от тях никога не оставяше истинското си име.

— Как изглежда? Искам да кажа… нали има снимка? Може би ще го позная по описание…

— Хм… — затрудни се гласът. — Лицето му е много пълно…

Ролдан веднага се сети. Помнеше това лице прекрасно. Беше мъжът с Росио. Все пак странно, помисли си той — две обаждания в една нощ за този германец.

— Господин Густафсон? — Ролдан се насили да се засмее. — Разбира се! Познавам го отлично. Ако ми донесете паспорта, ще се погрижа да му го върна.

— Аз съм в центъра без кола — прекъсна го гласът. — Може би вие ще дойдете при мен?

— За съжаление — извини се Ролдан, — не ми е възможно да оставя телефона. Но наистина не е далеко, ако вие…

— Съжалявам, вече е късно да се шляя по улиците. Наблизо има полицейски участък. Ще предам паспорта там, а вие, когато видите господин Густафсон, му кажете къде да си го потърси.

— Не, не, почакайте! — извика Ролдан. — Няма нужда да намесваме полицията. Казахте, че сте в центъра, така ли? Знаете ли къде се намира хотел „Алфонсо XIII“?

— Да, знам къде се намира „Алфонсо XIII“. Съвсем наблизо е.

— Чудесно! Господин Густафсон тази нощ е техен гост. Предполагам, че в момента е там.

Гласът пак се поколеба:

— Ясно… Хм… е, мисля, че това не би било проблем…

— Отлично! Той вечеря в ресторанта на хотела с една от нашите компаньонки. — Всъщност Ролдан бе почти убеден, че те вече са в леглото, но не искаше да нарани тънката душевност на човека, с когото разговаряше. — Предайте паспорта на портиера, казва се Мануел. Кажете му, че ви изпращам аз, и го помолете да го предаде на Росио. Росио е момичето на господин Густафсон за тази вечер. Тя ще има грижата паспортът да бъде върнат. А вие оставете листче с вашето име и адрес в паспорта… може би господин Густафсон ще пожелае по някакъв начин да ви се отблагодари.

— Добра идея… „Алфонсо XIII“ значи. Добре, веднага ще го занеса. Благодаря ви за помощта.

Дейвид Бекър остави слушалката.

— „Алфонсо XIII“ — усмихна се той и тръгна. — Е, трябва само да знаеш как да попиташ.

След секунди една мълчалива фигура последва Бекър по Кале Делициас в меката андалуска нощ.

Още разтърсена от спречкването си с Хейл, Сюзан гледаше през стъклената стена на „Възел 3“. Под купола на отдел „Крипто“ не се виждаха хора. Хейл отново се бе смълчал. Как би искала да си бе тръгнал вече.

Питаше се дали да не се обади на Стратмор, който просто щеше да го изрита — в края на краищата нали беше събота! Сюзан обаче знаеше, че ако Хейл бъде изгонен, това ще събуди най-черните му подозрения. И със сигурност щеше да се свърже с другите криптолози, за да ги попита имат ли някаква представа какво се случва зад стените на АНС. Сюзан реши, че може би е най-благоразумно да не го закачат поне засега. Той така или иначе скоро сам щеше да си замине.

Неразбиваем алгоритъм. Тя въздъхна и мислите й се върнаха към „Цифрова крепост“. Удивляваше я, че подобен алгоритъм изобщо може да бъде създаден, но от друга страна… доказателството беше пред очите й. TRANSLTR изглеждаше безпомощен да се справи с него.