Дан Браун - Цифрова крепост

— Да не би да искаш да кажеш „Ние победихме“? Доколкото знам, работиш за АНС.

— Не е за дълго — подсмихва се Хейл.

— Не ми давай надежди.

— Говоря сериозно. Ще се махна оттук.

— Е, това ще ме съсипе.

Сюзан се улови, че иска да наругае Хейл за всичко, което вървеше наопаки. Искаше да му накрещи за „Цифрова крепост“, за проблемите си с Дейвид, за това, че е тук, а не в Смоуки Маунтинс… само че нито едно от тези неща не бе по негова вина. Единствената вина на Хейл бе в това, че беше непоносим. Сюзан усещаше, че трябва да е по-благородна от него. В крайна сметка в задълженията й на старши криптолог влизаше да се грижи за атмосферата на работното място, да образова хората, да бъде за пример. Хейл беше млад и още наивен.

Сюзан го погледна. Усещаше безсилие, че човек с неговия талант, вместо да бъде находка за „Крипто“, все още не е осъзнал важността на задачата пред АНС.

— Грег — каза тя вече съвсем спокойно, — днес съм притисната от важни задачи. Признавам, ядосах се, когато те чух да приказваш за АНС като някой, дето наднича отвън през прозореца. Тази организация е създадена с една цел да опазва сигурността на нашата страна. Да, това може да предполага раздрусване на някое и друго дърво в очакване понякога отгоре да падне гнила ябълка. Но аз мисля, че повечето граждани с готовност биха пожертвали част от правата си, ако знаят, че срещу това „лошите“ няма да могат да разиграват коня си. — Хейл не казваше нищо. — Рано или късно — продължи Сюзан — народът на тази нация ще почувства необходимост да повярва някому. Около нас има толкова много добри неща… но в доброто е размесено и доста зло. Някой трябва да има достъп до едното и до другото, и да отдели доброто от злото. Това е нашата работа. Това е нашият дълг. Независимо дали това ни харесва, или не, между демокрацията и анархията има една слаба вратичка. И АНС охранява тази вратичка.

Хейл кимна замислено.

— Quis custodiet ipsos custodes? — И като видя неразбиращия поглед на Сюзан, побърза да обясни: — Латински. От „Сатири“ на Ювенал. Означава „Кой ще пази пазачите?“.

— Не разбирам — призна Сюзан. — „Кой ще пази пазачите?“

— Да. Ако ние сме пазачите на обществото, тогава кой ще наблюдава нас и ще се грижи да не станем на свой ред опасни?

Сюзан кимна, не знаеше как да реагира. Хейл се усмихна.

— Така Танкадо подписваше всичките си писма до мен. Това беше любимата му максима.

Дейвид Бекър стоеше в коридора пред апартамент 301. Знаеше, че някъде зад тежката красиво резбована врата се намира пръстенът. „Въпрос на национална сигурност“.

Зад вратата се чуваше някакво движение. Едва доловим разговор. Той почука. Разнесе се плътен глас с немски акцент:

— Ja?

Бекър не каза нищо.

— Ja?

Вратата лекичко се открехна и в пролуката се показа кръгло пълно лице с немски черти.

Бекър се усмихна вежливо. Не знаеше името на германеца.

— Deutscher, ja? — попита той. „Германец, нали“? Мъжът неуверено кимна. Бекър продължи на перфектен немски:

— Мога ли да поговоря с вас за момент?

Но мъжът продължаваше обезпокоено да го гледа.

— Was willst du? — „Какво желаете“?

Бекър със закъснение осъзна, че е трябвало да обмисли репликите си, преди да почука така нахално на вратата на непознатия. Трескаво затърси правилните думи.

— Имате нещо, от което се нуждая.

Само че тези думи явно не бяха подходящите. Очите на германеца се присвиха.

— Ein ring? — обясни Бекър. — Du hast einen Ring. — „Имате един пръстен“.

— Вървете си — изръмжа германецът и понечи да затвори вратата. Без замисляне Бекър сложи крак в пролуката и я блъсна, за да я доотвори. И веднага съжали за реакцията си.

Германецът отвори широко очи и възкликна:

— Was tust du? — „Какво правите“?

Бекър усещаше, че прави неща, от които нищо не разбира. Хвърли неспокойно поглед в двете посоки на коридора. Бяха го изхвърлили веднъж от клиниката. Не искаше да стават два пъти от два опита.

— Nimm deinen Fuß weg! — изрева германецът. „Махни си крака“!

Бекър огледа набързо дебелите пръсти на мъжа за пръстен. Нямаше нищо такова. „А съм толкова близо“ — помисли си той.

— Em Ring! — повтори той, докато вратата се затръшваше под носа му.

Дейвид Бекър дълго стоя в пищно обзаведения коридор. На стената до него висеше репродукция на Салвадор Дали.

— Колко подходящо! — изпъшка той. Сюрреализъм. „Сякаш съм попаднал в абсурден сън“. Беше се събудил тази сутрин в собственото си легло и сам не знаеше как се бе озовал в Испания, готов да разбие хотелската врата на напълно непознат му човек в търсене на някакъв тайнствен пръстен.