Дан Браун - Цифрова крепост

— Какво обичате?

Бекър гледаше изумително красивата жена пред себе си, забравил да мига.

— Трябва ми пръстенът — студено каза той накрая.

— Кой сте вие?

Бекър превключи на испански с тежък андалуски акцент.

— Guardia Civil.

— Невъзможно! — отговори тя на същия език и се разсмя. Бекър усети в гърлото му да се надига буца. Росио явно беше много по-труден случай от своя клиент.

— Невъзможно? — повтори той, като полагаше усилия да запази хладнокръвие. — Да те отведа ли, за да ти докажа обратното?

Росио се усмихна безгрижно.

— Няма да те унижавам, като приема тази „заплахи“. Но искам да знам кой си.

Бекър реши да се придържа към първоначалния си подход.

— Служител на севилската полиция.

Този път Росио направи няколко заплашителни крачки към него.

— Аз познавам всеки полицай на служба. Това са най-добрите ми клиенти.

Бекър почти физически усещаше пронизващия й поглед.

— Работя към специалната секция, занимаваща се с туристите. Дайте ми пръстена или ще се наложи да ви отведа в управлението и…

— И какво? — насмешливо поиска да разбере тя.

Бекър замълча. Нямаше представа какво да предприеме.

Планът му се обръщаше срещу него самия. „Но защо не мога да я излъжа?“

Росио се приближи още повече.

— Не знам кой си и какво искаш, но ако не се махнеш от стаята веднага, ще позвъня на охраната и тогава истинската полиция ще те арестува за представяне под фалшива самоличност.

Бекър знаеше, че Стратмор може да го освободи от всякакъв арест за пет минути, но той, от друга страна, го бе предупредил, че случаят изисква максимална дискретност. Да бъде арестуван бе недопустимо.

Росио го оглеждаше гневно.

— Окей — въздъхна Бекър примирено. — Не работя за севилската полиция. Изпратен съм тук от американското правителство, за да открия пръстена. Това е всичко, което имам правото да разкрия. Но мога да допълня, че съм упълномощен да платя за него.

Възцари се продължителна тишина.

Росио остави заявлението му да увисне във въздуха, преди да позволи на устните си да се разтворят в лукава усмивка.

— Е… не беше толкова болезнено, нали? — Тя седна на един от столовете и кръстоса делово крака. — За каква сума говорим?

Бекър си позволи да въздъхне наум. Реши, че няма смисъл да увърта.

— Мога да ви платя седемстотин и петдесет хиляди песети. Пет хиляди американски долара. — Това бе половината от парите, с които разполагаше, но поне десет пъти повече от реалната цена на пръстена.

Росио повдигна вежди впечатлена.

— Доста пари…

— Да, сумата е голяма. Споразумяхме ли се?

Но Росио само поклати глава:

— Бих искала да можех да кажа „да“.

— Добре… милион песети — изстреля без замисляне Бекър. — Но това е всичко, с което разполагам.

— Я виж ти… — усмихна се Росио. — Вие американците май нямате представа как да се пазарите. На нашия пазар ще ви оскубят.

— В налични… веднага — настоя Бекър и посегна към, плика в джоба си. „Ако знаеш как искам да се прибера вкъщи“.

Росио обаче пак поклати глава:

— Не мога.

Отказът й го ядоса:

— И защо?

— Защото пръстенът не е у мен — с извинение в гласа обясни тя. — Вече го продадох.

Токуген Нуматака гледаше през прозореца и крачеше като животно в клетка. „Северна Дакота“ не се бе обадил. „Проклети американци! Никакво понятие за точност!“

Беше готов сам да му позвъни, но не разполагаше с телефонния му номер. Мразеше да прави бизнес по този начин когато нещата се контролираха от друг.

Всъщност още в самото начало Нуматака се бе досетил за възможността обажданията на „Северна Дакота“ да се окажат номер… например някакво разиграване от страна на японски конкурент. Някогашните му съмнения отново го бяха налегнали. Имаше нужда от допълнителна информация.

Излезе стремително от офиса си и зави надясно в главния коридор на „Нуматака“. Служителите почтително се покланяха, докато той вървеше напред, без да ги забелязва. Нуматака не бе толкова лековерен, че да приема тази почтителност за обич — поклонът бе акт на вежливост, който японските служители отдаваха дори на най-безмилостния си началник.

Нуматака влезе в помещението на телефонната централа на собствената си компания. Всички входящи обаждания се приемаха от една-единствена телефонистка, обслужваща „Corenco 2000“ — терминал за двайсет линии. Жената беше заета, но при влизането на Нуматака стана и се поклони.

— Седни! — отсече той.