Дан Браун - Цифрова крепост

Строгият глас на Стратмор в главата му го изтръгна от замислянето: „Трябва да намериш този пръстен!“

Бекър въздъхна дълбоко и прогони тези думи от главата си. Искаше да се върне у дома. Но билетът му за дома се намираше от другата страна на вратата… под формата на златен пръстен. Трябваше само да го вземе.

Той си пое дъх, върна се при вратата на апартамент 301 и силно почука. Налагаше се да действа по-грубо.

Германецът рязко отвори вратата, готов да протестира, но Бекър го изпревари. Мушна под носа му картата си за влизане в мериландския скоуш клуб и излая:

— Polizei! — После се вмъкна безцеремонно в стаята и запали осветлението.

Смаян, германецът присви заплашително очи.

— Was machst…

— Тишина! — превключи на английски Бекър. — Има ли в тази стая проститутка? — И се огледа. Обстановката бе като в типична хотелска стая. Рози, шампанско, огромно легло с балдахин. Нямаше и следа от Росио. Но вратата на банята беше затворена.

— Prostituiert? — Германецът тревожно погледна към банята. Беше по-едър, отколкото Бекър си го бе представял. Косматият му гръден кош започваше непосредствено под тройната брадичка и се спускаше под наклон към необятен корем. Коланът на бялата хавлия с надпис „Алфонсо XIII“ едва обхващаше кръста му.

Бекър изгледа гиганта пред себе си с най-страшния си поглед.

— Как се казвате?

По пълното лице на германеца премина тръпка на паника.

— Was willst du? — „Какво искате“?

— Работя към сектора за туризъм в полицията в Севиля. Има ли проститутка в тази стая?

Германецът отново погледна неспокойно към вратата на банята. Поколеба се за миг и после призна:

— Ja.

— Известно ли ви е, че в Испания това е незаконно?

— Nein — излъга германецът. — Не знаех. Веднага ще я изпратя да си върви.

— Опасявам се, че вече е твърде късно за това — каза Бекър, Направи няколко крачи във вътрешността на стаята, защото досега бе стоял на прага. — Но имам едно предложение.

— Ein Vorschlag? — Чужденецът го погледна с надежда. „Предложение“?

— Да. Мога да ви отведа в управлението веднага… — Той направи театрална пауза и многозначително изпука с кокалчетата на пръстите си.

— Или какво? — тревожно попита германецът, разширил очи от уплаха.

— Или ще сключим сделка.

— Каква сделка? — Германецът бе чувал страховити истории за корупцията сред испанската полиция.

— Имате нещо, което ми трябва — подхвърли Бекър.

— Да, разбира се! — с престорена готовност каза германецът и се усмихна без желание. — Колко?

Бекър остави долната си челюст да провисне в гримаса на театрално възмущение.

— Да не се опитвате да подкупите служител на закона?!

— Не! Разбира се, че не. Просто си помислих, че… — Дебелият мъж побърза да остави портфейла си на масичката. — Аз… аз… — Личеше си, че е напълно объркан. Отпусна се безсилно на края на леглото и закърши ръце. Леглото простена под тежестта му. — Съжалявам…

Бекър извади една роза от вазата в центъра на стаята и небрежно я помириса, преди да я пусне на пода. После внезапно се извърна.

— Какво можете да ми разкажете за убийството?

— Mord? — с побеляло лице прошепна германецът. „Убийство“?

— Да. Говоря за онзи азиатец от сутринта. В парка. Защото това беше убийство… Enmordung? — Бекър много харесваше немската дума за „убийство“. Струваше му се някак… вледеняваща.

— Enmordung? Ho той, той…

— Да.

— Но… това е невъзможно! — задавено отрече германецът. — Аз бях там. Човекът получи сърдечна криза. Видях го с очите си. Нямаше кръв. Нямаше куршуми…

Бекър снизходително поклати глава.

— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

Германецът млъкна, беше пребледнял като платно. Бекър се усмихна. Лъжата бе изиграла своята роля. От нещастния германец се стичаше пот.

— К-какво… и-и-искате? — заекна той. — Аз не знам нищо.

Бекър закрачи из стаята.

— Убитият мъж е носел златен пръстен. Този пръстен ми трябва.

— Н-не е у мен.

Бекър покровителствено се усмихна и направи знак към банята.

— А Росио? „Роса“?

Невинният въпрос смени цвета на германеца от тебеширенобял на пурпурночервен.

— Познавате Роса? — Той избърса с ръкава на хавлията потта от месестото си чело. Готвеше се да обясни нещо когато вратата на банята рязко се отвори.

И двамата погледнаха натам.

На прага стоеше Росио Ева Гранада. Едно видение. Дълга плавно спускаща се червена коса, перфектна иберийска кожа, тъмнокафяви очи, високо гладко чело. И тя беше облечена в бяла хотелска хавлия. Коланът беше пристегнат над високия й ханш, а яката бе умело разтворена, за да разкрие максимално от мургавото й деколте. Тя пристъпи в стаята — истинско олицетворение на увереността — и попита на английски с пресипнал глас: