Дан Браун - Цифрова крепост

Командър Стратмор пусна Сюзан и се обърна към струващия два милиарда долара компютър. Очите му се разшириха от страх.

— Не! — Той се хвана за главата. — Не!!!

Шестетажната „ракета“ се разтресе. Стратмор залитна неуверено напред. После падна на колене като окаян грешник пред своя гневен бог. Но това не можеше да помогне. В дъното на силоза титаново-стронциевите процесори на TRANSLTR току-що се бяха запалили.

Огнена топка излетя нагоре през трите милиона силициеви чипа, съпроводена от уникален звук. Дращене на горски пожар, вой на торнадо, свистене на гейзер — всичко това събрано заедно в резониращия корпус. Беше като въздишка на дявол, носеща се из запечатана пещера в търсене на изход. Стратмор падна на колене, хипнотизиран от стремително приближаващия се зловещ звук. Звук, който предвещаваше превръщането на най-скъпия суперкомпютър в осеметажен огнен ад.

Мъчително бавно Стратмор се обърна към Сюзан. Тя стоеше като парализирана. Стратмор погледна с болка обляното й в сълзи лице. Сюзан сякаш блещукаше под флуоресцентната светлина. „Ангел!“ Потърси в очите й рая, който бе очаквал да намери, но видя там само смърт. Смъртта на нейното доверие. Любовта и честта бяха изчезнали. Фантазията, която го бе поддържала през последните години, бе умряла. Той никога нямаше да притежава Сюзан Флечър. Никога. В тялото му се разля внезапна пустота, пред която нямаше преграда.

Сюзан гледаше замаяна TRANSLTR. Знаеше, че там, в керамичната обвивка, към нея се носи огнена топка. Почувства бързото й издигане към кислорода, освобождаван от горящите чипове. Само след секунди „Крипто“ щеше да се превърне в нещо по-ужасно от пламтяща пещ.

Разумът й казваше да бяга, но мъртвата тежест на Дейвид Бекър я притискаше. Стори й се, че чува гласа му, умоляващ я да се махне по-скоро оттук, но нямаше къде да отиде. „Крипто“ бе запечатана гробница. Не че това имаше някакво значение, защото мисълта за предстоящата смърт не я плашеше. Смъртта щеше да сложи край на болката. Тя щеше да отиде при Дейвид.

Подът на „Крипто“ потрепери, сякаш от дълбините на бушуващо море се надигаше кошмарно чудовище. И тя отново чу гласът на Дейвид: „Бягай, Сюзан! Бягай!“

Стратмор бе тръгнал към нея… лицето му бе стар спомен. Погледът в сивите му очи бе лишен от живот. Патриотът, живял в представите й като герой, бе умрял, беше се превърнал в убиец. Изведнъж ръцете му отново я обхванаха, отчаяно се вкопчиха в нея. Той я целуна по бузата.

— Прости ми… — прошепна Стратмор.

Сюзан се опита да се отскубне, но той не я пускаше.

TRANSLTR се разтресе като ракета, готова всеки миг да се отдели от земята. Подът на „Крипто“ се разлюля. Стратмор я притисна още по-силно.

— Прегърни ме, Сюзан. Имам нужда от теб.

Изблик на гняв й даде силата, от която се нуждаеше. Гласът на Дейвид я призова: „Обичам те! Бягай!“ В неочакван прилив на енергия Сюзан се откопчи от ръцете на Стратмор. Грохотът ставаше оглушителен. Огнената стихия бе достигнала максимума на мощността си. TRANSLTR простена по шевовете.

Гласът на Дейвид сякаш я насочи. Тя се хвърли през залата и се закатери по стълбата към офиса на Стратмор. Зад нея TRANSLTR изрева смразяващо.

Когато и последният силициев чип се изпари, мощна термична вълна излетя през горния кожух на силоза и из въздуха се разлетяха парчета разбита керамика. Богатият на кислород въздух в „Крипто“ беше всмукан от образувалия се вакуум.

Сюзан стигна до горната площадка и сграбчи перилата в мига, в който течението я увлече, завъртя я и тя видя далече долу заместник-директора по оперативните въпроси — гледаше я. Около него бушуваше огнена буря, но погледът му бе спокоен. Устните му помръднаха и той прошепна последната си дума:

— Сюзан!

Нахлуващият в TRANSLTR въздух се превърна в нажежен ад. В къс, помитащ всичко блясък, командър Стратмор се превърна от човек в силует… и легенда.

Бръснещата взривна вълна удари Сюзан и я отхвърли на цели пет метра в офиса на Стратмор. Последният й спомен бе за изпепеляваща горещина.

От прозореца на директорската заседателна зала, високо над купола на „Крипто“, гледаха три изумени лица. Експлозията бе разтърсила целия комплекс на АНС. Лиланд Фонтейн, Чад Бринкерхоф и Мидж Милкен бяха онемели от ужас.

На двайсет метра под тях гореше куполът на „Крипто“. Поликарбонатният покрив все още не се бе пропукал, но под прозрачната черупка бушуваше огън, из който се въртяха кълбета черен дим.