Дан Браун - Цифрова крепост

Улохот се удари веднъж в отсрещната стена, после рухна на стълбището. Пистолетът падна и изтропа. Понесено от инерцията, тялото на Улохот продължаваше да се търкаля надолу — направи така цели пет пълни оборота, преди да спре. Не му достигнаха само дванайсет стъпала, за да се изтърколи във вътрешния двор.

През целия си живот Дейвид Бекър не бе хващал оръжие, но сега държеше. Обезобразеното тяло на Улохот лежеше сгърчено в полумрака на стълбището на „Жиралда“. Бекър опря дулото в слепоочието на убиеца и предпазливо коленичи до него. Едно потрепване и щеше да стреля. Но никакво потрепване на последва. Улохот бе мъртъв.

Бекър пусна пистолета и седна на стълбите. За първи път от години очите му плувнаха в сълзи. Опита се да ги преглътне. Знаеше, че ще има време за всякакви емоции по-късно — сега просто трябваше да се прибере колкото може по-скоро. Опита се да стане, но краката му трепереха. Отпусна се на каменните стъпала, напълно изнемощял.

Някак разсеяно изгледа трупа пред себе си. Очите на убиеца вече започваха да помътняват, безжизнено вперени в нищото. По някакво чудо очилата му не се бяха счупили. Странни очила, помисли си Бекър, с жица, която излиза зад ухото и отива към нещо в калъф на колана му. Но беше прекалено изморен, за да ги огледа подробно.

Премести поглед върху пръстена на пръста си и прочете гравираното. Както бе заподозрял от самото начало, не беше на английски. Загледа се в надписа за един дълъг момент, после се намръщи. „Заслужава ли това да убиеш за него?“

Когато Бекър най-сетне събра сили да излезе от „Жиралда“, утринното слънце бе все така ослепително. Болката в ребрата беше започнала да го отпуска. Постоя замаян и опиянен от сладкия аромат на портокаловите дървета, после бавно тръгна през двора.

В мига, в който се отдели от кулата, наблизо с поднасяне спря микробус. От него изскочиха двама мъже. И двамата бяха млади, в камуфлажни униформи. Тръгнаха към Бекър с леко скованата ефективност на добре настроени машини.

— Дейвид Бекър? — попита единият.

Бекър спря, изненадан, че знаят името му.

— Кои… сте вие?

— Елате с нас, моля. Веднага!

В срещата имаше нещо неестествено… нещо, което неприятно погъделичка още оголените краища на нервите му. Той отстъпи.

По-ниският го изгледа с леденостуден поглед.

— Елате, господин Бекър. Моментално!

Бекър се извърна, за да побегне. Но можа да направи само една крачка. Единият от мъжете извади оръжие. Чу се изстрел.

В гръдния му кош изригна остра болка и мигновено се разпростря из тялото му и нахлу в черепа му. Пръстите му се вдървиха и Бекър рухна като отсечено дърво. И в следващия миг над него се спусна тъмнината…

Стратмор се спусна на нивото на TRANSLTR и стъпи от преходния мост в два сантиметра вода. Гигантският компютър се тресеше до него. Огромни капки вода падаха по тялото му като тежък дъжд през въртящите се кълбета пара. Тук воят на сирената звучеше като гръмотевица.

Погледна към отказалите главни генератори. Овъглените останки на Фил Чартрукян се бяха пръснали върху охлаждащите ребра. Сцената изглеждаше като кадър от особено перверзен филм на ужасите.

Макар да съжаляваше искрено за смъртта на младежа, за Стратмор тя влизаше в параграфа „оправдана жертва“. Всъщност Фил Чартрукян не му бе оставил никакъв избор. Когато сис-секът се бе подал от дълбините и се бе разкрещял, че има вирус, Стратмор го бе посрещнал на площадката и се бе опитал да го вразуми. Но Чартрукян беше в състояние, което нямаше нищо общо с разума. „Имаме вирус! Трябва да се обадя на Джаба!“ Налагаше се да го спре. Площадката бе тясна. Сборичкаха се. Перилата бяха ниски. „Най-ироничното е — помисли си Стратмор, — че той през цялото време е бил прав за вируса“.

Полетът му надолу бе вледеняващ — къс заглъхващ вик на ужас и после тишина. Но още по-вледеняващо бе онова, което командър Стратмор бе видял в следващия миг: Грег Хейл го гледаше с абсолютно изумление — мислеше си, че е скрит долу в сенките. В тази секунда Стратмор бе разбрал, че Хейл трябва да умре.

Нещо откъм TRANSLTR изпука и Стратмор се сепна и се върна към задачата, която му предстоеше. Изключване на захранването. Прекъсвачът беше от другата страна на фреоновите помпи, отляво на трупа. Стратмор го виждаше ясно. Трябваше само да дръпне лоста и да спре подаването на аварийното захранване към „Крипто“. После, след няколко секунди, щеше да може да рестартира основните генератори и цялата високотехнологична функционалност на „Крипто“ щеше да бъде възстановена, фреонът отново щеше да затече и TRANSLTR щеше да е в безопасност.