Дан Браун - Цифрова крепост

Дейвид Бекър изкачи последното стъпало и задъхан залитна в малкото каменно помещение. Около него се виждаха само високи стени и тесни процепи в тях.

Цяла сутрин съдбата не бе показала никаква благосклонност към него. Докато бе тичал от катедралата към двора, сакото му се бе закачило за дръжката на вратата. Това го бе спряло за миг и го бе завъртяло наляво, преди да може да продължи. Изваден от равновесие под ослепителното слънце, Бекър бе продължил да тича право към стълбището. После бе прескочил въжето в устрема си напред. Когато бе осъзнал какво става, вече бе късно.

Сега стоеше в каменната килия и се опитваше да успокои дишането си. Усещаше пареща болка в ребрата. През отворите в стените проникваха тесни снопове слънчеви лъчи. Той започна да наднича през тях. Мъжът с очилата с телени рамки беше далеко долу, с гръб към него, загледан към площада. „Хайде, тръгвай през площада!“

Сянката на „Жиралда“ се бе проснала през площада като гигантска отсечена секвоя. Улохот я изгледа навъсено. В далечния край в три издължени светли правоъгълника светлината от процепите в стените падаше върху плочите на площада. И единият от тези правоъгълници за миг бе блокиран от сянката на мъж. Без да поглежда нагоре към кулата, Улохот се обърна и затича към стълбището на „Жиралда“.

Фонтейн удари дланта си с юмрук и за пореден път се взря във „фойерверките“ под купола на „Крипто“.

— По дяволите! Спри го!

Мидж се появи на прага, развяваше някаква разпечатка.

— Господин директор!… Стратмор не може да прекъсне нищо!

— Какво? — възкликнаха едновременно Бринкерхоф и Фонтейн.

— Опитал е, сър! — Мидж му подаде листа. — Вече четири пъти. Само че TRANSLTR е изпаднал в някакъв безкраен цикъл.

Фонтейн се извърна и отново впери поглед през прозореца.

— Боже Господи!

В този момент телефонът в заседателната зала остро иззвъня. Директорът безпомощно вдигна ръце.

— Това трябва да е Стратмор! Крайно време беше…

Бринкерхоф вдигна и каза:

— Кабинетът на директор Фонтейн…

Фонтейн посегна за слушалката.

Видимо притеснен, Бринкерхоф се обърна към Мидж.

— Джаба е… Търси теб.

Директорът изгледа гневно Мидж. Тя бързо взе слушалката и активира говорителя така, че да чуват всички.

— Кажи, Джаба.

Металният глас на Джаба изпълни цялото помещение:

— Мидж, аз съм в главната база данни. И виждам, че тук стават едни доста странни неща. Та… питах се дали не би…

— По дяволите, Джаба! — студено му отговори Мидж. — Та нали точно това се опитвах да ти кажа!

— Е, може да не е нищо сериозно — опита да се защити Джаба, — но от друга страна…

— Спри с тия глупости! Там долу става нещо и те моля да се отнесеш възможно най-сериозно към него. Данните ми не са били грешни, впрочем както винаги, и така ще бъде, докато съм тук. — Тя посегна да затвори, после допълни: — И… Джаба! Просто, за да не се изненадаш пак… Стратмор е заобиколил „Гонтлит“.

Улохот вземаше стъпалата на „Жиралда“ през две-три. Единствената светлина в спираловидния коридор идеше от процепите в стената. „В капана е. Дейвид Бекър ще умре!“ Улохот се качваше с изваден пистолет. Придържаше се към външната страна, за да попречи на Бекър да го атакува по някакъв начин отгоре — свещниците от ковано желязо на всяка площадка биха представлявали сериозно оръжие, ако Бекър решеше да ги използва. Но Улохот смяташе, че ще види навреме бъдещата си жертва. Пък и пистолетът имаше значително по-голям обхват на действие от свещник, та макар и висок метър и половина.

Улохот се движеше бързо, но внимателно. Стъпалата бяха стръмни — тук бяха намирали смъртта си туристи. Но това не беше Америка — нямаше никакви предупредителни надписи, никакви перила… Това беше Испания. Ако си имал глупостта да паднеш, вината си е твоя, независимо кой е построил стълбището.

Улохот подмина един от намиращите се на височината на плещите му процепи и погледна навън. Намираше се откъм северната страна и доколкото можеше да прецени, беше на приблизително половината височина.

Зад завоя вече се виждаше платформата за наблюдение. По стълбището до върха не се виждаше никой. Дейвид Бекър нямаше желание да му се противопостави. Улохот реши, че може да не го е видял да влиза в кулата. Това означаваше, че изненадата е на негова страна… не че се нуждаеше от такова предимство. Улохот държеше всички козове. Дори конструкцията на кулата бе в негова полза — стълбището излизаше на наблюдателната платформа при югозападния ъгъл и Улохот щеше да има пряка видимост към всеки ъгъл на килията, без никаква възможност Бекър да го нападне в гръб. Най-сетне, щеше да излезе от тъмно на светло. „Идеално място за убиване“.