Дан Браун - Цифрова крепост

Потирът наближаваше отдясно. Хората вече преглъщаха глътката вино, прекръстваха се и се надигаха да освободят място за следващите. „По-бавно!“ Бекър изобщо не бързаше да се изтегля от олтара. Но в присъствието на две хиляди души, дошли за причастие, и само на осем свещеници беше недопустимо да се бави само заради глътката вино.

Потирът беше пред десния съсед на Бекър, когато Улохот забеляза комбинацията от черно сако и бежови панталони.

„Estas ya muerto“ — „Вече си мъртъв“. Тръгна напред по пътеката. Сега вече нямаше да се церемони с него, времето за това бе отминало. Два изстрела в гърба, грабване на пръстена и бягане. Най-голямата стоянка за таксита в Севиля бе на половин пряка, на Матеус Гаго. Той отново бръкна за пистолета.

„Adios, Senor Becker…“

La sangre de Cristo, la copa de la salvacion.

Наситеният аромат на гъстото вино изпълни ноздрите на Бекър, когато падре Ерера наклони към устните му излъскания сребърен потир. „Малко е рано за пиене“ — помисли си Бекър, докато се навеждаше напред. Но в момента, в който тежката сребърна чаша се спусна под нивото на очите му, той забеляза някакво раздвижване — в сребърната повърхност на потира видя размитите очертания на стремително приближаваща се към него фигура.

Видя блясъка на метал и долови изваждането на оръжие. Мигновено и напълно рефлекторно, подобно на реакцията на спринтьор на стартовото блокче при звука на стартера, той се хвърли напред. Свещеникът падна ужасен по гръб, а потирът излетя във въздуха. Алените капки на виното обагриха мраморния под. Бекър прескочи парапета. Чу изкашлянето на единствен изстрел. Куршумът се заби в пода до него. В следващия миг Бекър вече прескачаше през три стъпалата в малкото коридорче, използвано от духовниците да се материализират на олтара сякаш по божията воля.

Запързаля се по гладкия под, миг по-късно мина през някакви завеси и се спусна по друго, този път дървено стълбище.

Болка. Бекър я регистрира с периферното си съзнание, докато пресичаше някаква гардеробна. Беше тъмно. Откъм олтара се разнасяха писъци. Чуваха се и тежките крачки на преследвач. Бекър се хвърли през някаква двойна врата и се озова в нещо подобно на кабинет. И тук беше тъмно, но все пак можеше да се види, че обстановката е пищна, а ламперията — от махагон. На отсрещната стена имаше разпятие в човешки ръст. Бекър спря. Дотук. Повече нямаше накъде. Чуваше бързото приближаване на Улохот. Погледна разпятието и прокле лошия си късмет.

— Проклятие! — безсилно изкрещя той.

Отляво се разнесе звън на строшено стъкло и той се обърна. Мъж в червени одежди ахна и го изгледа ужасено. Като котка, заловена с канарчето в зъбите си, мъжът избърса уста и се постара да скрие счупената бутилка с осветено вино за причастие в краката си.

— Salida! — извика Бекър. — Salida! — „Пусни ме навън!“

Кардинал Гуера реагира инстинктивно. В светата обител бе проникнал демон и искаше да напусне божия храм. Гуера щеше да удовлетвори желанието му… моментално. Защото демонът се бе появил във възможно най-неподходящ момент. Пребледнял, кардиналът посочи завесата на стената отляво. Зад нея имаше тайна врата. Беше организирал монтирането й преди три години. Тя извеждаше направо във вътрешния двор. На кардинала му бе омръзнало да напуска църквата през централния вход като обикновен грешник.

Мокра и трепереща, Сюзан се бе сгушила на дивана във „Възел 3“. Стратмор бе метнал сакото си върху раменете й. Трупът на Хейл лежеше само на няколко крачки от тях. Сирените виеха тревожно. Корпусът на TRANSLTR остро изпука като лед на повърхността на замръзнало езеро.

— Отивам да изключа захранването централно — каза Стратмор и успокояващо сложи ръка върху рамото й. — Веднага се връщам.

Сюзан го проследи с невиждащ поглед как тича през залата на „Крипто“. Това не беше онзи полупарализиран човек отпреди десетина минути. Командър Стратмор отново бе намерил себе си — логично мислещ, сдържан, правещ, каквото трябва.

Последните думи на прощалното писмо на Хейл се носеха в главата й като влак без машинист: „Най-много от всичко съжалявам за Дейвид Бекър. Извини ме, бях заслепен от амбиция“.

Кошмарът на Сюзан Флечър беше получил потвърждение. Дейвид беше в опасност. А може би вече бе прекалено късно да се направи нещо за него. „Най-много от всичко съжалявам за Дейвид Бекър“.

Вгледа се в предсмъртното писмо. Хейл дори не го бе подписал… само бе напечатал името си накрая: Грег Хейл. Беше излял душата си, беше натиснал PRINT и после се бе застрелял… ей така. Хейл се кълнеше, че никога няма да се върне в затвора, и бе удържал на клетвата си… избирайки смъртта.