Дан Браун - Цифрова крепост

— Дейвид… — изплака тя.

В този момент, на три метра под земята, командър Стратмор слизаше от стълбата на първата площадка. Беше отвратителен ден на провали. Онова, което бе започнало като патриотична мисия, бе излязло от контрол. Беше се видял принуден да взема невъзможни решения и да извършва ужасни деяния… да прави неща, на които дори не бе допускал, че е способен.

„Беше решение! Беше единственото проклето решение!“ Трябваше да постави на първо място дълга: родината и честта! Стратмор знаеше, че все още разполага с време. Трябваше да изключи TRANSLTR. Можеше да използва пръстена, за да спаси най-ценната база данни на страната. „Да помисли си той, — наистина все още не е късно“.

Огледа катастрофата около себе си. Всички монтирани в тавана оросители на противопожарната система разпръскваха вода. TRANSLTR буквално стенеше от напрежение. Сирените виеха. Въртящите се светлини приличаха на спускащи се в гъста мъгла хеликоптери. Но той не виждаше само това — не можеше да извади от главата си образа на Грег Хейл… младият криптолог, вперил умолително поглед към него и после… изстрелът. Смъртта на Хейл бе за родината… за честта. АНС не можеше да си позволи нов скандал. Стратмор имаше нужда от изкупителна жертва. Освен това Хейл беше ходеща адска машина със закъснител.

Мислите на Стратмор бяха прекъснати от звъна на мобилния му телефон — едва го чу от сирените и съскащата пара. Откопча го от колана си, без да забавя ход.

— Слушам.

— Къде ми е ключът? — властно попита познат глас.

— Кой се обажда? — извика Стратмор, за да преодолее шума.

— Нуматака! — изръмжа гневният глас. — Обеща ми ключа.

Стратмор продължаваше да върви.

— Искам „Цифрова крепост“! — изсъска Нуматака.

— „Цифрова крепост“ не съществува! — изсумтя Стратмор.

— Какво?!

— Неразбиваемият алгоритъм не съществува!

— Разбира се, че съществува! Виждал съм го в интернет! Хората ми вече дни наред се опитват да го отключат!

— Това е зашифрован вирус, глупако! И си голям късметлия, че не можеш да го отвориш!

— Но…

— Сделката се разваля! — извика Стратмор. — Аз не съм „Северна Дакота“! Забрави, че някога съм го споменавал!

Той затвори клетъчния телефон, изключи звъненето и гневно го закачи пак на колана си. Повече прекъсвания нямаше да има.

На деветнайсет хиляди километра от него Токуген Нуматака стоеше смаян до прозореца на офиса си. Пурата „Умами“ висеше отпуснато в устата му. Сделката на живота му току-що се бе разпаднала пред очите му.

Стратмор продължи да слиза. Край на сделката. „Нуматек Корпорейшън“ никога нямаше да получат неразбиваем алгоритъм… и АНС никога нямаше да има мечтаната „задна врата“.

Колко дълго беше планирал и подготвял всичко… и колко внимателно бе избрал точно „Нуматек“. „Нуматек“ бе богатият и доста вероятен победител в търга за ключовата фраза. Никой нямаше да има никакви съмнения, ако ключът се окажеше точно в техни ръце. И съответно едва ли можеше да се намери друга компания, която някой би заподозрял по-малко от „Нуматек“ в сговор точно с американското правителство. Токуген Нуматака бе представител на старата Япония — Япония отпреди безчестието. Той мразеше американците. Мразеше храната им, ненавиждаше навиците им, но най-вече не можеше да понася контрола им върху световния пазар на софтуер.

Мечтата на Стратмор бе смела — шифър, превърнат в световен стандарт, със „задна врата“, достъпна само за АНС. Така бе искал да сподели тази мечта със Сюзан и да я реализира рамо до рамо с нея, но знаеше, че на това не е писано да се сбъдне. Макар да бе сигурно, че смъртта на Танкадо ще спаси в бъдеще живота на хиляди, Сюзан никога не би се съгласила на това — тя беше пацифистка. „И аз съм пацифист — помисли си Стратмор, — но не мога да си позволя лукса да действам като пацифист“.

Не бе имал никакви съмнения кой ще убие Танкадо. Танкадо бе в Испания, а Испания означаваше Улохот. Четиридесет и две годишният наемник бе сред любимите му професионалисти. Работеше за АНС от години. Роден и израсъл в Лисабон, Улохот бе изпълнявал задачи за АНС из цяла Европа. И нито веднъж не бе оставил улики, които да го свържат с Форт Мийд. Единственият проблем бе, че Улохот бе глух и телефонната комуникация с него бе невъзможна. Неотдавна Стратмор бе организирал да доставят на Улохот последната играчка на АНС — джобния компютър „Монокъл“. После сам си бе купил SkyPager и го бе програмирал да работи на същата честота. От този момент връзката с Улохот бе станала не само мигновена, но и непроследима.