Дан Браун - Цифрова крепост

Но докато газеше към главния прекъсвач, Стратмор осъзна, че има едно последно препятствие — тялото на Чартрукян върху охлаждащите ребра на генератора. Стартирането му при това положение само отново щеше да доведе до срив в електроподаването. Останките от трупа трябваше да се махнат.

Огледа ги с отвращение и тръгна към тях. Хвана едната китка. Плътта бе като стиропор. Цялата влага се бе изпарила от тялото. Стратмор затвори очи, стисна китката по-силно и дръпна. Тялото се плъзна на няколко сантиметра. Стратмор дръпна още по-силно. Още няколко сантиметра. Той запъна крака и дръпна с всички сили. Политна назад и падна, като удари гърба си в корпуса на някакъв захранващ блок. Седна в шуртящата вода и изгледа с погнуса онова, което държеше. Беше отчупената в лакътя ръка на Чартрукян.

На нивото на „Крипто“ Сюзан продължаваше да чака. Седеше като парализирана на дивана във „Възел 3“. В краката й бе трупът на Хейл. Не можеше да си представи защо началникът й се бави толкова. Минутите се точеха. Опита се да изхвърли Дейвид от мислите си, но нямаше начин. С всеки рев на сирените в главата й пулсираха последните думи на Хейл: „Най-много от всичко съжалявам за Дейвид Бекър“. Струваше й се, че губи разсъдъка си.

Вече се готвеше да скочи и да излезе навън, за да види какво толкова става, когато очакваното се случи: Стратмор най-после изключи главния прекъсвач.

Над „Крипто“ се възцари абсолютна тишина. Сирените изведнъж се задавиха, мониторите във „Възел 3“ изгаснаха. Трупът на Грег Хейл потъна в мрака и Сюзан инстинктивно вдигна крака на дивана и се загърна със сакото на началника си.

Тъмнина.

Тишина.

В „Крипто“ никога не бе ставало толкова тихо. Винаги, та макар и като фон, бе присъствало тихото бръмчене на генераторите. Но сега беше съвсем различно. Сюзан чуваше единствено собственото си задъхано дишане и едва доловимото поскърцване на охлаждаща се техника.

Затвори очи и се замоли за Дейвид. Молитвата й бе съвсем проста: „Господи, опази мъжа, когото обичам“.

Понеже не беше религиозна, не очакваше отговор на молитвата си. Така че когато нещо затрептя в гърдите й, тя скочи изумена. Но в следващия миг разбра — вибрациите там не бяха ръката на Бог, те просто идваха от вътрешния джоб на сакото на командър Стратмор. Той беше превключил своя SkyPager на тихо повикване — чрез вибрация. И някой му изпращаше съобщение.

Шест етажа по-долу Стратмор стоеше пред главния прекъсвач. Сега и в подземните нива цареше пълен мрак. Но той стоеше и не бързаше, тъмнината му доставяше удоволствие. Отнякъде се стичаше вода. Беше като буря в полунощ. Стратмор отметна глава и остави топлите капки да отмият чувството му на вина. „Такива като мен не се предават“. Коленичи и изми последните останки на Фил Чартрукян от ръцете си.

Мечтата му за „Цифрова крепост“ бе умряла. Но той можеше да го приеме. Сега най-важното бе Сюзан. За първи път от десетилетия бе разбрал, че в живота може да има нещо по-голямо от дълг и родина. „Пожертвах най-добрите си години за родина и чест. А любовта?“ Доброволно се бе лишил от нея в продължение на толкова години. И за какво? За да гледа как някакъв млад професор открадва мечтата му? Стратмор бе култивирал Сюзан за себе си. Беше я защитавал. Беше я спечелил! И сега, накрая, щеше да я има. Сюзан щеше да потърси утеха в ръцете му, защото нямаше към кого другиго да се обърне. Щеше сама да дойде при него — безпомощна, наранена от загубата — и след време той щеше дай покаже, че любовта лекува всичко.

Чест. Родина. Любов. Дейвид Бекър щеше да умре заради тези три неща.

Стратмор излезе през люка в пода, както Лазар се връща от мъртвите. Дрехите му бяха подгизнали, но походката му бе лека. Тръгна към „Възел 3“… и Сюзан. И към бъдещето.

Залата на „Крипто“ отново бе окъпана в светлина. През димящия TRANSLTR отново течеше фреон, както през човешкото тяло тече наситена с кислород кръв. Стратмор бе наясно, че след няколко минути охладителната течност ще стигне до дъното на корпуса и ще предотврати запалването на най-ниско разположените процесори; знаеше, че е направил каквото трябва навреме. Пое с облекчение дъх, без изобщо да предположи истината… че вече е безнадеждно късно.

„Такива като мен не се предават“, мина за стотен път през главата му. Без да поглежда зеещата дупка в стената на „Възел 3“, той тръгна към електронна врата. Тя със съскане се отвори пред него и Стратмор влезе.

Сюзан стоеше пред него, мокра и загърната в сакото му. Изглеждаше като първокурсничка, изненадана от дъжда. Той, от своя страна, се чувстваше като абсолвент, дали назаем пуловера си. За първи път от години се чувстваше млад. Мечтата му бе на път да се сбъдне.