Дан Браун - Цифрова крепост

А за онова, което го очакваше, нямаше друга дума. Беше скрил информация от директора. Беше вкарал вирус в най-надеждно охранявания компютър на нацията. Нямаше никакво съмнение, че щяха да го окачат на въжето да „поизсъхне“. Намеренията му може и да бяха патриотични, но нищо не се бе развило по плана. Вместо това бе имало смърт и предателство. Щяха да последват трибунали, обвинения, възмущение на обществеността. Беше служил на страната си с чест и достойнство толкова години… не можеше да остави нещата да свършат по този начин. „Такива като мен не се предават“, пак си помисли той. „Ти си лъжец“, отговориха собствените му мисли. Вярно беше. Той беше лъжец. Имаше хора, с които не се бе държал честно. Сюзан Флечър бе една от многото. Колко много неща не й бе доверил… неща, от които сега отчаяно се срамуваше. Години наред тя бе неговата илюзия, неговата жива фантазия. Беше я сънувал нощем, беше се събуждал с името й на устните си. Но не можеше да я изтръгне от себе си. Тя беше най-гениалната и най-красивата жена, която бе срещал и която можеше да си представи. Жена му се бе опитала да прояви търпение, но след като веднъж случайно видя Сюзан, изгуби всяка надежда. Истината бе, че Бев Стратмор никога не бе обвинявала съпруга си за чувствата му. Беше носила в себе си болката толкова дълго, колкото бе могла да издържи, но болката се бе оказала по-силна от нея. Беше му казала, че бракът им не може да продължи — нямаше сили да преживее остатъка от живота си в сянката на друга жена.

Сирените постепенно извадиха Стратмор от вцепенението. Аналитично мислещият му мозък започна да търси изход от създалото се положение и неохотно потвърди онова, което сърцето му отказваше да приеме. Имаше само един истински изход и само едно решение.

Стратмор започна да въвежда текст. Дори не поглеждаше към дисплея, за да провери какво излиза. Пръстите му бавно, но решително изписваха думите:

Скъпи приятели, днес се прощавам с живота си…

Така никой нямаше да се чуди. Нямаше да има въпроси. Нямаше да има и обвинения. Щеше да обясни на света с прости думи какво точно се бе случило. Много хора бяха загубили живота си… оставаше да се отнеме още един.

В катедралите е винаги нощем. Тук топлината на деня се превръща във влажна прохлада. Шумът на трафика остава отвън, зад дебелите стени. Никакви свещници не могат да осветят тъмнината над главите. Навсякъде падат сенки. Само високо горе има витражи, които филтрират грозотата навън в лъчи от приглушено червено и синьо.

Севилската катедрала, подобно на всички големи катедрали на Европа, е проектирана във формата на кръст. По оста изток-запад са разположени редиците със свързани дървени седалки, от олтара до входа има цели сто и три метра. Отляво и отдясно, в трансептите, има изповедални, гробници и допълнителни седалки.

Бекър се озова в центъра на дълга редица седалки, някъде по средата на нефа. Горе, в замайващо огромното празно пространство сребърна кадилница с размерите на хладилник се клатеше величествено като грамадно махало и оставяше след себе си благовонна следа от тамян. Камбаните продължаваха да бият и изпращаха през камъка тежки нискочестотни трептения. Бекър погледна позлатената стена зад олтара. Имаше за какво да е благодарен. Дишаше. Беше жив. Беше станало чудо.

Свещеникът още се приготвяше за утринната проповед. Бекър погледна раната си. На хълбока му имаше червено петно, но кървенето бе спряло. Раната бе малка — повече одраскване, отколкото дупка. Бекър се огледа. Вратите се затваряха. Знаеше, че ако е бил проследен, сега отново е в капан. Севилската катедрала имаше само един вход — проект, популярен още от времената, когато бяха използвали черквите като крепости и убежища срещу нашествието на маврите. Единствен вход означаваше само една врата за барикадиране. Единственият вход имаше още една функция — гарантираше, че всички туристи ще си купят билет.

Високите близо седем метра позлатени врати се затвориха с тежък тътен. Сега Бекър бе запечатан в дома на бога. Той затвори очи и се смъкна на седалката. Беше единственият тук, необлечен в черно. Хората около него започнаха да отварят молитвениците си.

Една фигура бавно започна да се промъква по страничната потека — придържаше се в сянката. Улохот се беше вмъкнал точно преди да затворят вратите. Усмихна се. Ловът започваше да става наистина интересен. „Бекър е тук… усещам го“. Убиецът методично оглеждаше всяка редица, покрай която минаваше. Кадилницата под купола лениво описваше широки плавни дъги. „Прекрасно място да умреш — помисли си Улохот. — Дано и аз имам подобен късмет“.