Дан Браун - Цифрова крепост

За негово нещастие Улохот вече бе на твърда земя, а не в такси — и спокойно вдигна пистолета си и стреля.

Куршумът го забърса съвсем малко преди да завие на близкия ъгъл. Той дори направи пет-шест крачки по инерция, преди сетивата му да реагират. Първо усети нещо подобно на ужилване малко над хълбока. Усещането бързо премина в топло гъделичкане. Бекър разбра какво е станало едва когато видя кръвта. Нямаше болка, абсолютно никаква болка — и той продължи стремглавия си бяг из лабиринта на Санта Круз.

Улохот се хвърли след жертвата си. За момент беше изкушен да се прицели в главата на Бекър, но беше професионалист и знаеше каква е вероятността за успех от това разстояние. Бекър бе движеща се цел и прицелването в средата на тялото му предлагаше максимален шанс за улучване както във вертикална, така и в хоризонтална посока. Решението се бе оказало правилно. Бекър наистина се бе помръднал в последния миг, така че вместо напълно да пропусне главата, ако бе стрелял в нея, сега Улохот поне го бе улучил в тялото. Знаеше, че куршумът само е одраскал Бекър, но все пак бе изиграл ролята си. Беше установен контакт, жертвата бе докосната от смъртта. И сега играта ставаше съвсем различна.

Бекър се носеше напред почти слепешката. Завиваше, избягваше дългите прави участъци. Но стъпките зад него бяха неумолими. Съзнанието му бе неспособно да предложи решение. Всъщност то продължаваше да мълчи по всички въпроси, основните, сред които бяха къде се намира и кой го преследва? Беше му останал само инстинктът, чувството за оцеляване, страхът и неконтролируемата енергия.

Куршум се пръсна в една синя плочка до главата му. Дъжд от ситни стъклени частици се посипа по врата му. Той със залитане се хвърли в уличката наляво, после в друга. Чу се, че вика за помощ, но с изключение на кънтящите му крачки и напрегнатото му дишане, утринният въздух оставаше смразяващо неподвижен.

Вече усещаше болка в ребрата. Сигурно оставяше и кървава диря. Потърси с поглед отворена врата, порта… някакъв изход от този задушаващ каньон. Нищо… Проходът се стесняваше.

— Socorro! — извика Бекър с немощен глас. „Помощ“.

Стените край него го притискаха. Уличката зави, Бекър търсеше кръстовище, отбивка… някакъв изход от капана, в който сам се бе уловил. Уличката продължаваше да се стеснява. Заключени врати… Още заключени врати. Стъпките зад него се приближаваха. Пред него се отвори прав участък и пътят започна да се изкачва. Ставаше все по-стръмен. Краката му започваха да се подгъват, забавяше ход.

И изведнъж всичко свърши.

Подобно на магистрала, чийто строеж е спрян поради изчерпване на средствата, уличката просто… свърши. Пред него имаше висока стена, отстрани — пейка и нищо друго. Никакъв изход, никаква надежда за спасение. Бекър изгледа трите етажа до покрива на сградата, обърна се, тръгна назад… но само след няколко крачки спря като вкаменен.

Защото пред него беше убиецът — приближаваше се с мрачна решимост. В ръката му, под утринното слънце, проблясваше пистолет.

Бекър тръгна заднешком. Изведнъж започна да възприема нещата около себе си с ужасяваща яснота. Болката в ребрата му започна да се усеща съвсем отчетливо. Той докосна с пръст раната, после го погледна. Имаше кръв — стичаше се през златния пръстен на Енсей Танкадо. Зави му се свят. Погледна озадачено гравирания пръстен. Беше забравил, че е на пръста му. Беше забравил и защо е дошъл в Севиля. Вдигна очи към приближаващата се фигура. Пак погледна пръстена. Затова ли бе загубила живота си Меган? Затова ли щеше да умре и той?

Сянката се изкачваше. Бекър виждаше стени от всички страни… и задънена улица зад себе си. Няколко арки на входове наблизо — но вече бе прекалено късно да вика за помощ!

Опря гръб в стената. Изведнъж можеше да усеща всяка грапавина под подметките си, всяка издутина в мазилката зад гърба си. Мислите му се понесоха назад, в миналото, към детството му, към родителите му… към Сюзан.

О, Господи… Сюзан.

И за първи път, откакто бе порасъл, Бекър почна да се моли. Не се молеше за избавление от смъртта, защото не вярваше в чудеса. Молеше се жената, която бе оставил, да намери сили и да разбере по някакъв начин, че е била обичана! Затвори очи. Спомените го връхлетяха като вихрушка. Но не бяха спомени за катедрени съвети, университетски дела и нещата, които съставляваха деветдесет процента от живота му… бяха спомени за нея. Простички спомени: как я бе учил да яде с клечки, как бяха излезли с яхта край Кейп Код. „Обичам те — помисли той. — Знай това… завинаги“.