Дан Браун - Цифрова крепост

Почувства как всяка защита, всяка фасада, всяка преструвка и всяко преувеличение в живота му се изчистват и изчезват. Изправи се гол телом и духом пред Бога. „Аз съм човек — помисли си. И иронично допълни: — Човек без восък“. Стоеше прав, със затворени очи, а мъжът с очилата с телени рамки се приближаваше. Някъде наблизо заби камбана. Бекър чакаше в тъмнината звука, който щеше да прекъсне живота му.

Утринното слънце изпълзяваше над покривите на Севиля и осветяваше каньоните под себе си. Камбаната на върха на „Жиралда“ призова за утринната меса. Този момент бяха чакали жителите на квартала — навсякъде започнаха да се отварят врати и семействата се изсипаха на уличките. Като кръв във вените на старата Санта Круз хората поеха към сърцето на своето пуебло, към своя Бог и своя храм — катедралата.

Някъде в съзнанието на Бекър биеше камбана. „Мъртъв ли съм вече?“ Той отвори с неохота очи и ги присви под първите лъчи слънчева светлина. Знаеше точно къде се намира. Огледа се за нападателя. Но мъжа с телените очила го нямаше. Вместо него имаше други хора. Испански семейства, облечени в най-скъпите си дрехи, излизаха от врати и порти и тръгваха по уличките, говореха и се смееха.

В дъното на уличката, скрит от погледа на Бекър, Улохот безсилно проклинаше наум. Първоначално само една двойка го бе отделяла от жертвата му. Улохот бе сигурен, че хората бързо ще се махнат. Но камбаните не спираха да бият, звукът им отекваше из тесните улички и вадеше навън нови хора. Появи се втора двойка, този път с деца. Хората се поздравяваха, говореха, смееха се, целуваха се по три пъти по бузите. Отнякъде изникна втора група и Улохот загуби обекта от погледа си. И ето сега, кипящ от гняв, той се хвърли в бързо сгъстяващата се тълпа. Трябваше да се добере до Дейвид Бекър!

Запробива си път към дъното на уличката. Озова се сред море от хора — сака и вратовръзки, черни рокли, дантелени пелерини, наметнати връз раменете на прегърбени жени. Като че ли никой не му обръщаше внимание — хората си вървяха безгрижно, облечени изцяло в черно, и преграждаха пътя му като стена. Улохот вървеше срещу потока на тълпата и най-сетне стигна края на уличката — с вдигнат пистолет. И тогава от гърлото му се изтръгна приглушен нечовешки вопъл. Защото от Дейвид Бекър нямаше и следа.

Бекър с препъване се вля в потока от хора. „Следвай хората — помисли си. — Те знаят как се излиза оттук“. Шмугна се в първото кръстовище и пътят веднага се разшири. Навсякъде се отваряха врати и от тях излизаха хора. Камбанният звън се засилваше.

Ребрата го пареха, но той усещаше, че кървенето е спряло. Затича. Някъде зад него имаше мъж с пистолет.

Бекър се вмъкваше в групичките тръгнали на черква хора, като се стараеше да държи главата си наведена. Тълпата се сгъстяваше, улицата се разширяваше. Вече не бяха малък поток, а голяма река. Поредният завой — и Бекър видя катедралата и кулата на „Жиралда“.

Камбаните вече бяха оглушителни, ударите им отекваха във високите стени на площада.

Потоците облечени в черно хора се втичаха в зейналите врати на севилската катедрала. Бекър опита да си пробие път към „Матеус Гаго“, но опитът му бе обречен на неуспех — течението го носеше със себе си. Вървеше рамо до рамо и в крак с всички. Испанците винаги бяха имали по-различна представа за близост от останалото човечество. Бекър вървеше приклещен между две матрони със затворени очи, оставили се на потока да ги носи. Жените мърмореха молитви и стискаха броеници.

Приближаваха входа на катедралата. Бекър направи последен опит да се измъкне, но тук потокът беше даже още по-силен. В очакване на месата хората вървяха, без да мислят за друго, потънали в молитви. Бекър се обърна и понечи да тръгне назад, срещу напиращите да влязат, но това бе изключено. Отново се обърна като другите. Пред тях се извисяваха вратите на катедралата — вход за някакъв зловещ карнавален ритуал, към който го отвеждаха въпреки волята му. Изведнъж Дейвид Бекър осъзна, че иска или не, му предстои да отиде на службата.

Сирените в „Крипто“ свиреха оглушително. Стратмор бе загубил представа откога я няма Сюзан. Седеше сам в тъмнината и му се струваше, че TRANSLTR не спира монотонно да му повтаря: „Такива като теб не се предават… Такива като теб не се предават…“

„Да — помисли си, той. — Няма да се предам, но какъв е смисълът да оцелея, загубил честта си? По-добре да умра, отколкото да гния в сянката на безчестието“.