Дан Браун - Цифрова крепост

Разбираше и че планът на Танкадо не се бе развил, както бе замислено. Танкадо изобщо не бе планирал да умре. Беше планирал да седи в някой испански бар и да слуша по Си Ен Ен пресконференцията за свръхсекретния американски суперкомпютър за разбиване на шифри. А после е смятал да позвъни на Стратмор, да му прочете ключа от пръстена си и да спаси по този начин базата данни в последната секунда. После щеше да се посмее и отново да изчезне някъде, превърнал се в герой на ФЕГ.

Сюзан удари с юмрук по масата.

— Този пръстен ни трябва! На него е единственият ключ! — Беше й ясно: след като не съществуваше „Северна Дакота“, не съществуваше и копие на ключа. Така че дори АНС да изпееше всичко за TRANSLTR, Танкадо го нямаше, за да им спаси данните.

Стратмор мълчеше.

Ситуацията бе много по-сериозна, отколкото Сюзан си бе представяла. Но най-шокиращото бе, че Танкадо бе оставен да стигне толкова далеч. Той очевидно бе знаел какво ще се случи, ако АНС не получи пръстена, и въпреки това в последните секунди на живота си бе направил опит да им попречи да се доберат до него — беше го дал на случаен човек. От друга страна, осъзна Сюзан, би ли могло да се очаква от него друго: да запази пръстена за тях, след като е мислел, че го убива АНС?

И все пак Сюзан не можеше да повярва, че Танкадо би допуснал това да се случи. Той беше пацифист. Неговото кредо не бе да сее разрушение, той само бе искал всичко да е ясно. В основата на всичко бе TRANSLTR. И правото на хората да имат тайни. Целта му бе само светът да разбере, че АНС слуша. Да се изтрие базата данни на АНС бе акт на агресия и Сюзан просто не си представяше Танкадо да желае това.

Сирените я върнаха към реалността. Тя погледна смазания си началник и разбра какво си мисли. Не само на плановете му за „задна врата“ в „Цифрова крепост“ беше писано да не се осъществят, но заради проявеното лично от него безразсъдство той бе поставил АНС на прага на най-голямата разузнавателна криза в цялата история на Съединените щати.

— Шефе, вината не е твоя! — настоя тя. — Ако Танкадо не беше умрял, щяхме да можем да преговаряме с него… щяхме да имаме възможности за изход.

Но командър Стратмор не чуваше нищо. Животът му бе приключил. Беше прекарал трийсет години в служба на страната си. Това трябваше да се превърне в неговия звезден миг — „задна врата“ в шифъра, избран за световен стандарт. Вместо това бе вкарал вирус в главната база данни на Агенцията за национална сигурност. И нямаше начин той да се спре… без да се изключи централното захранване и да се загубят всички битове безценни данни. Единствено пръстенът можеше да ги спаси и след като Дейвид не го бе намерил досега…

— Трябва да изключа TRANSLTR! — Сюзан реши да поеме нещата в ръцете си. — Ще сляза долу да дръпна главния прекъсвач.

Стратмор бавно се обърна към нея. Беше пречупен.

— Аз ще го направя — с дрезгав глас каза той. Стана и докато се опитваше да се измъкне иззад бюрото си, залитна.

Сюзан го накара да седне и каза решително:

— Не. Отивам аз. — Тонът й не оставяше място за спор.

— Добре — въздъхна Стратмор. — Най-долното ниво. До фреоновите помпи.

Сюзан тръгна към вратата. На прага се обърна и извика:

— Командър! Това не е краят. Не сме победени! Ако Дейв вид намери пръстена навреме, можем да спасим базата данни!

Стратмор не каза нищо.

— Обади се в центъра за поддръжка на базата данни — нареди тя. — Предупреди ги за вируса! Ти си заместник-директор на АНС. Такива хора не се предават!

Бавно, като в каданс, Стратмор вдигна глава. И кимна трагично като човек, който взема най-важното решение в живота си. Сюзан се впусна в тъмнината.

Веспата лъкатушеше по бавната лента на Каретера де Уелва. Беше почти призори, но трафик имаше — млади севилци, връщащи се от нощни плажни „вербенас“. Микробус, натъпкан с тийнейджъри, профуча край него, надул клаксона до спукване. Мотопедът на Бекър беше като попаднала случайно на магистралата играчка.

Половин километър зад него разбитото такси изпълзя на магистралата със стържене и сред облак искри. Ускори рязко и изтласка някакво „Пежо 404“ на затревената разделителна ивица.

Бекър подмина надпис „SEVILLA CENTRO — 2 КМ“. Усещаше, че ще има някакъв шанс, ако се добере до центъра на града. Спидометърът показваше шейсет километра в час. Две минути до отбивката. Но той знаеше, че не разполага с толкова време. Таксито зад него бързо скъсяваше дистанцията. Бекър вдигна поглед към приближаващите светлини на центъра на Севиля и се помоли да стигне до тях жив. Беше преполовил разстоянието до отбивката, когато зад него се разнесе остро стържене на метал. Той се присви над кормилото и завъртя дръжката на газта докрай. Куршумът свирна над него. Бекър сви наляво и започна да лъкатуши през лентите с надежда да спечели по този начин малко време. Безполезно. Изходната рампа бе на триста метра напред, а таксито — само на двайсетина зад него. Бекър разбра, че всеки миг ще бъде или смачкан, или застрелян. Огледа се за някакъв път за спасение, но от двете страни на магистралата имаше стръмни скатове, посипани с чакъл. Последва нов изстрел… и Бекър взе решение.