Дан Браун - Цифрова крепост

Рязко отби надясно и излезе от пътя. Стисна кормилото с всички сили, за да овладее заплашващата да излезе от контрол машина, докато тя с поднасяне започна да изкачва ската. Колелата буксуваха и изхвърляха рохкава почва. Маломощният двигател протестиращо виеше на границата на възможностите си. Бекър се молеше да не се задави. Не смееше да погледне назад — таксито може би беше спряло и убиецът вече спокойно се прицелваше в него.

Странно, но нови изстрели не последваха.

Веспата стигна билото… и той го видя — centre. Светлините се разстилаха пред него като обсипано със звезди небе. Бекър си проби път през някаква храсталаци, излезе на асфалт и ускори. След малко беше на Авеню Луис Монтото, после мина покрай някакъв стадион. Беше се отървал.

И тъкмо докато се наслаждаваше на облекчението, слухът му долови познатото стържене на метал в бетон. Той невярващо погледна натам. На стотина метра пред него таксито с рев се носеше нагоре по страничния път, който се вливаше в магистралата. Поднесе за миг, после заплашително се насочи право към него.

Бекър знаеше, че би трябвало да е обзет от паника. Но не изпитваше нищо. Знаеше точно къде отива. Зави наляво по Менендез Пелайо и завъртя газ до дупка. Мотопедът профуча през малък парк и излезе на плочите на Матеус Гаго в тясната еднопосочна улица, която извеждаше пред портата „Барио Санта Круз“.

Още съвсем малко!

Таксито го последва, наближаваше застрашително. Профучаха през Санта Круз, но това струваше на преследвача му страничното огледало — удари го в стената на ниската арка.

Бекър знаеше, че е победил. Санта Круз бе най-старата част на Севиля. Тук между сградите нямаше пътища, а само лабиринт от тесни улички, застроени още по време на Римската империя. Бяха достатъчно широки само за пешеходци и малки мопеди. Бекър добре помнеше как преди време се бе загубил из тези градски пещери.

Ускори по финалната отсечка на Матеус Гаго, наречена на готическата катедрала от единайсети век — тя вече се извисяваше пред него. До нея се издигаше иглата на високото 125 метра минаре „Жиралда“. Това беше Санта Круз, дом на втората по големина катедрала на света и храм за най-старите и най-набожни католически фамилии на Севиля.

Бекър изфуча по каменния площад. Чу изсвирването на куршум, но беше прекалено късно — Бекър и мотоциклетът му изчезнаха по надолнището на тесния път „Калита де ла Вирген“.

Фарът на веспата хвърляше остри сенки по стените. Като сменяше скоростите, Бекър маневрираше между белосаните сгради — пукотът на ауспуха несъмнено ги изваждаше от съня им рано в тази неделна утрин.

Бяха изтекли не повече от трийсет минути след бягството на Бекър от летището. Трийсет минути, през всяка от които се бе спасявал по един или друг начин, но през цялото това време мозъкът му не бе преставал да си задава няколко прости въпроса: „Защо се опитва да убие точно мен? Какво толкова има в този пръстен? Къде е самолетът на АНС?“ От време на време в съзнанието му пробягваше и трупът на свилата се в тоалетната Меган и тогава отново започваше да му призлява. Бе се надявал да прекоси квартала по диагонал и да излезе от другата страна, но Санта Круз е крайно объркващ лабиринт от преплитащи се криви и тесни улички. Беше невъзможно да караш, без да сбъркаш много пъти и без да навлезеш в задънени улички, така че Бекър бързо загуби ориентация. От време на време вдигаше поглед към „Жиралда“, за да има представа къде се намира, но стените, между които се провираше, бяха толкова високи, че най-често можеше да види само тънка ивица от просветляващото небе.

Питаше се къде ли е мъжът с очилата с телените рамки и разбираше, че не бива да се заблуждава, че се е отказал. Убиецът най-вероятно го следваше пеша. Бекър с усилие извърташе веслата по острите завои. Пукотът на двигателя отекваше из тесните улички и със сигурност го правеше лесна мишена в утринната тишина на Санта Круз. Единственото му преимущество в този момент бе скоростта.

След дълга поредица завои Бекър излезе на Т-образно кръстовище с надпис „Ескуина де лос Рейес“. Знаеше, че това е лошо, защото вече беше минавал оттук. Докато седеше, яхнал пърпорещия на празен ход мотопед, и се питаше какво да прави, двигателят се изкашля няколко пъти и заглъхна. Стрелката на индикатора сочеше VACIO. И сякаш очаквала точно този момент, в долната част на уличката отляво на него се появи сянка.

Човешкият мозък е най-бързият съществуващ компютър. За нищожна част от секундата Бекър регистрира сянката и формата на очилата, претърси паметта за съвпадение, намери едно, отчете свързаната с него опасност и потърси решение. И пак намери само едно. Скочи от вече безполезния мотоциклет и се втурна със спринт в обратната посока.