Дан Браун - Цифрова крепост

Бекър рефлекторно наби спирачки, но мотопедът не промени видимо скоростта си — подът на хангара бе плъзгав от разлято машинно масло и веспата полетя под наклон.

Таксито до него също се хлъзна: чу се оглушително изсвирване, когато гумите загубиха сцепление с бетона. Колата се завъртя сред облак пушек и димящите гуми минаха на сантиметри вляво от все още плъзгащата се „Веспа“.

Двете машини се понесоха към задната стена. Бекър отчаяно помпаше спирачките, но без никакъв ефект, поради липсата на триене — все едно, че караше по лед. Металната стена се приближаваше застрашително. Таксито се въртеше около оста си до него и Бекър се стегна в очакване на предстоящия удар.

Разнесе се трясък и раздиращо ушите стържене на метал. Но нямаше болка. В следващия миг Бекър установи, че е на открито — по някакво чудо задната стена на хангара сякаш се бе изпарила и веспата подскачаше по затревена поляна. Таксито също беше тук — голям лист закачила се за него ръждясала ламарина се откъсна и прелята като платно над главата на Бекър.

С лудо биещо сърце, Бекър завъртя ръчката на газта и се скри в нощта.

Джаба приключи с последната спойка и удовлетворено въздъхна. Изключи поялника, остави фенерчето и остана легнал в тъмнината на големия компютър, за да си отдъхне. Беше като пребит. Вратът го болеше. Работата в компютър винаги бе изпитание, особено за човек с неговите габарити.

„А ги правят все по-малки“, със съжаление помисли той. Затвори очи в напълно заслужен миг на отдих и в този момент някой го задърпа за обувката.

— Джаба! Излез веднага! — извика женски глас.

„Стига вече, Мидж“, простена той наум.

— Джаба! Веднага!

Той с нежелание започна да се измъква.

— За бога, Мидж! Нали ти казах… — Но не беше Мидж.

Джаба се ококори от изненада.

— Соши?!

Соши Кута бе четиридесеткилограмово шило. Освен това беше и дясната ръка на Джаба — випускничка на Масачузетския технологичен институт, сис-сек с мозък, който сечеше като бръснач. Често оставаше до късно с Джаба и беше една от малцината в екипа му, които не се страхуваха от него. Изгледа го и попита рязко:

— Защо не отговаряш на телефона си? Не реагира и на повикването ми…

— Повикването ти? — повтори тъпо Джаба. — Но аз мислех, че е…

— Няма значение. С главната база данни става нещо странно.

Джаба погледна часовника си.

— Странно? — Сега вече имаше повод за загриженост. — По-конкретно?

Само след секунди Джаба се носеше на пълна скорост по коридора към компютъра с базата данни.

Грег Хейл лежеше свит на кълбо на пода във „Възел 3“. Сюзан и Стратмор го бяха домъкнали дотук и бяха завързали ръцете и краката му с дванайсетжилен кабел за лазерни принтери. Сюзан още не можеше да спре да се възхищава на изкусния маньовър, изпълнен от началника й. „Разиграл е обаждането!“. По някакъв непостижим начин Стратмор бе пленил Хейл, беше спасил живота й и бе спечелил време за пренаписването на „Цифрова крепост“.

Сюзан погледна с нескривано безпокойство вързания криптолог. Хейл дишаше тежко. Стратмор седеше на дивана, положил с видимо неудобство пистолета в скута си. Сюзан отново насочи вниманието си към терминала на Хейл и продължи търсенето на случайни низове.

Четвъртата итерация приключи без резултат и програмата изписа на екрана: „Лош късмет“. Тя въздъхна:

— Може да се наложи да изчакаме Дейвид да намери копието на Танкадо.

Стратмор я погледна неодобрително.

— Ако Дейвид се провали или ако ключът на Танкадо попадне в чужди ръце…

Нямаше нужда да довършва мисълта си. Сюзан разбираше. Докато файлът с „Цифрова крепост“, достъпен в интернет, не бъдеше подменен с модифицираната от Стратмор версия, ключът на Танкадо оставаше потенциално опасен.

— След като направим подмяната — поясни Стратмор, изобщо няма да ме вълнува колко ключа се мотаят някъде. Всъщност колкото повече, толкова по-весело. — Той й направи знак с ръка да продължава. — Но дотогава ще се надпреварваме с времето.

Сюзан отвори уста да потвърди, че напълно разбира сериозността на ситуацията, но думите й бяха заглушени от оглушителен вой на сирена. Тишината в „Крипто“ бе раздрана от предупредителен сигнал, идващ откъм подземните нива. Сюзан и Стратмор се спогледаха изненадани.

— Какво е това? — извика Сюзан.

— TRANSLTR! — Стратмор бе видимо загрижен. — Прегрява! Хейл май е прав, че аварийното захранване не може да подава достатъчно фреон.