Дан Браун - Цифрова крепост

На около една трета от пътя нагоре долови някакво движение в основата на стълбата. „Стратмор предприема нещо!“

— Недей! — изсъска той. — Ще я убиеш!

Хейл изчака. Отговори му тишина. Вслуша се внимателно. Нищо… Под стълбата не помръдваше нищо. Нима си внушаваше? Това беше без значение, защото Стратмор никога не би рискувал живота на Сюзан с изстрел оттам.

Хейл поднови изкачването си и в този момент стана нещо напълно неочаквано. Откъм площадката зад него се разнесе някакво тупване. Хейл замръзна. Нима Стратмор се бе промъкнал горе? Инстинктът му казваше, че Стратмор е долу. Но ето… пак… на горната площадка някой направи крачка! Обхванат от паника, Хейл осъзна грешката си. „Стратмор е на площадката над мен! И може да ме застреля!“ Изпълнен с отчаяние, той се обърна така, че Сюзан да е откъм площадката, и започна да слиза. Когато стигна последното стъпало, погледна нагоре и извика:

— Назад, шефе! Назад или ще й счупя…

Нещо изсвистя и дръжката на беретата се заби в черепа му.

Сюзан се освободи от внезапно омекналия Хейл и объркано се обърна. Стратмор я хвана, дръпна я и взе на ръце треперещото й тяло.

— Шшш… — прошепна той. — Спокойно… Аз съм… Всичко е наред.

Сюзан трепереше неудържимо.

— Ше… фе… — Беше съвсем объркана. — Мислех… мислех, че си горе. Чух…

— Спокойно — каза той. — Чула си ме да хвърлям мокасините си на площадката.

В следващия момент Сюзан установи, че може едновременно да плаче и да се смее. Началникът й току-що бе спасил живота й. Почувства облекчение. Все пак примесено с чувство на вина, защото… охраната идваше. Тя глупаво се бе оставила Хейл да я плени и той я бе използвал срещу Стратмор. Сюзан разбираше, че Стратмор бе платил огромна цена, за да я спаси.

— Съжалявам — прошепна тя.

— За какво?

— Че плановете ти за „Цифрова крепост“ се провалиха.

— Няма такова нещо.

— Но… нали охраната… Те ще дойдат всеки момент. Няма да имаме време да…

— Никаква охрана няма да дойде, Сюзан. Разполагаме с цялото време на света.

Сюзан се обърка.

— Но нали се обади?

— Най-старият номер в буквара — засмя се доволно. Стратмор. — Престорих се, че се обаждам.

Веспата на Бекър без никакво съмнение бе най-малкото транспортно средство, движило се някога по пистата на севилското летище. На максимална скорост, някъде около осемдесет километра в час, моторът бръмчеше повече като резачка, отколкото като мотопед и за нещастие се движеше прекалено бавно, за да излети.

Бекър видя в страничното огледало как таксито излиза с поднасяне на пистата, на около триста и петдесет метра зад него. Дистанцията веднага започна да се скъсява. Той погледна напред. Хангарите се очертаваха на нощния небосклон — на около половин миля. Нямаше представа ще успее ли таксито да го настигне, преди да се е добрал до тях. Знаеше, че Сюзан може да пресметне това за две секунди и да изчисли вероятността. Изведнъж почувства страх, какъвто не бе изпитвал никога.

Сниши глава и завъртя ръчката на газта докрай. Веспата очевидно бе на ръба на възможностите си, които и без това не бяха кой знае какви. Според него таксито зад него летеше поне със сто и петдесет, т.е. движеше се два пъти по-бързо. Той впери поглед в трите корпуса пред себе си. „Средният… Там е лиърджетът“.

Един куршум се заби в пистата малко пред него. Бекър пак погледна назад. Убиецът се бе подал от прозореца и се прицелваше. Бекър рязко смени посоката и страничното му огледало избухна в дъжд от парчета. Усети удара на куршума по цялата дължина на кормилото. Приведе се над мотора. „Господ да ми е на помощ… няма да успея…“

Пистата пред него стана по-светла. Таксито явно се приближаваше и фаровете му хвърляха призрачни сенки. Още един куршум — този път рикошира от корпуса на мотора.

Бекър едва овладя машината. „Трябва да стигна до проклетия хангар!“ Питаше се дали пилотът наблюдава приближаването им. „Въоръжен ли е? Ще отвори ли вратата на кабината навреме, за да вляза?“ Но когато наближи хангара и видя осветената му вътрешност, разбра, че тревогите му са напразни — от лиърджета нямаше и следа. Бекър примижа с все още насълзените си очи и се помоли това да е халюцинация. Но не му се привиждаше. Хангарът беше абсолютно празен. „О, Боже! Къде е самолетът?“

Моторът и таксито влетяха едновременно в хангара и Бекър мигновено затърси изход. Но изход нямаше. Задната стена — заварени листове ръждясала ламарина — нямаше нито врата, нито прозорци. Таксито се изравни с него и Бекър хвърли поглед навреме, за да види как Улохот вдига пистолета.