Роджър Зелазни - Знакът на еднорога

Продължих да се търкалям, за да се отдалеча от него и се озовах почти на ръба на насипа. Там се изправих отново на крака, а чудовището се разви, изпълзя по-близо до мен и вдигна страховитата си глава на около пет метра от земята.

Знам дяволски добре, че Жерар би избрал точно този момент, за да го нападне. Огромният разбойник щеше да се хвърли напред с чудовищния си меч и да разсече звяра на две половини. После гадната твар щеше да се стовари върху него и да го омотае от горе до долу, а той да се измъкне само с няколко синини. Или може би разкървавен нос. Бенедикт пък нямаше да пропусне окото. До този момент щеше да си е прибрал по едно очище във всеки джоб и да си играе на футбол с главата, докато съчинява допълнение към трудовете на Клаузевиц. Но те двамата са от действително героичния тип. А аз просто стоях там, насочил меча си нагоре, стиснал с две ръце дръжката, прибрал лакти към кръста си, дръпнал назад глава, колкото ми позволяваха възможностите. Хиляди пъти бих предпочел да хукна и да сметна случая за приключен. Ала знаех, че ако го направя, онази глава щеше да се стовари върху мен и да ме размаже.

Откъм кулата се понесоха викове, което показваше, че са ме забелязали, но аз не възнамерявах да отмествам поглед, за да видя какво става. После започнах да проклинам чудовището. Исках то да нанесе удара си и всичко да свърши, по един или по друг начин.

Когато най-накрая нападна, извих се с цялото си тяло и насочих острието към целта.

Лявата ми страна стана почти безчувствена от удара, а общото усещане беше, като че ли бях забит на половин метър в земята. Успях по някакъв начин да се задържа на крака. Да, бях направил всичко без грешка. Маневрата ми бе постигнала точно онова, на което се бях надявал и планирал.

Като се изключеше само поведението на звяра. Той не желаеше да ми сътрудничи и да се гърчи в агония.

Напротив, пак започваше да се издига над мен.

При това ми бе отнесъл и меча. Дръжката му стърчеше от лявото око на страшилището, а върхът се показваше сред гривата върху задната част на главата му. Имах чувството, че противниковият отбор взимаше надмощие.

В този момент от един отвор в долната част на кулата започнаха бавно и предпазливо да се измъкват някакви фигури. Те бяха въоръжени, грозни на вид и усещах, че няма да застанат на моя страна в спора.

Добре. Аз знам кога трябва да пасувам и да се надявам на по-добри карти друг път.

— Бранд! — извиках. — Аз съм Рандъм! Не мога да стигна до теб! Съжалявам!

После се обърнах, побягнах и като прескочих ръба, полетях надолу към мястото, където скалите се занимаваха със своята неспокойна дейност. Питах се, дали съм избрал най-подходящия момент да се оттегля.

Както често се случва, отговорът беше и да, и не.

В много други случаи, различни от предшестващия, не бих направил подобен скок. Озовах се в ниското жив, но това май беше всичко, което можех да кажа. Чувствах се зашеметен и доста дълго време си мислех, че глезенът ми е счупен.

Онова, което ме накара да се размърдам отново, беше шумоленето над мен и дъждът от камъчета наоколо. Когато си наместих очилата и погледнах нагоре, видях, че чудовището е решило да слезе и да си довърши работата. То пълзеше като призрак надолу по склона, а участъкът около главата му, където го бях пронизал, бе станал по-тъмен и матов.

Изправих се до седнало положение. После застанах на колене. Опитах се да стъпя, но глезенът ми бе неизползваем. Нищо около мен не можеше да ми послужи за опора. Добре. Тогава щях да пълзя. По-далече от звяра. Какво друго ми оставаше? Освен да спечеля колкото мога повече преднина и да мисля усилено междувременно.

Спасението дойде във вид на скала — една от по-малките и по-бавните, само колкото каруца на големина. Когато я видях да се приближава, реших да я използвам за превозно средство, ако успеех да се кача върху нея. Тя може би щеше да ми предложи и известна сигурност. Струваше ми се, че по-големите и бързи канари отнасяха най-многото удари.

Като имах това предвид, заех се да наблюдавам едрите скали, които се носеха край моята, преценявах техните скорости и траектории, опитвах се да разбера движението на цялата система, подготвях се за точния момент и за усилието. Освен това се ослушвах за приближаването на чудовището, чувах виковете на войниците от края на насипа, питах се дали някой от тях там, горе залага на мен и, ако залагаше — какви смяташе, че са ми шансовете.

Когато настъпи моментът, тръгнах. Без проблеми се промъкнах покрай първата голяма канара, но трябваше да изчакам минаването на следващата. Поех риска да пресека пред последната. Налагаше се, за да стигна навреме.