Всичко това се промени една нощ, когато седях с фул в ръце и човекът срещу мен се опитваше да реши дали блъфирам или не.
Валето каро ми заговори.
Да, точно така започна. Аз и без това се чувствах доста странно. Току-що бяхме завършили две разгорещени игри и още изпитвах въодушевление. Освен това бях физически изтощен от цял ден летене и съвсем малко сън предишната нощ. По-късно реших, че умствената ни нагласа да използваме по този начин Фигурите ме е накарала да възприема така валето, когато някой се опитваше да влезе във връзка с мен, а аз държах карти в ръка — все едно какви карти. Обикновено, разбира се, ние получаваме съобщенията без тяхна помощ, като се изключи онзи, който се е заел с повикването. Вероятно моето подсъзнание — което тогава до известна степен се рееше свободно, — просто по навик се е уловило за наличната възможност. След време действително имах повод да се чудя. Истината е, че не знам защо стана така.
Валето каза:
— Рандъм. — После лицето му се замъгли и то продължи: — Помогни ми.
Вече бях започнал да долавям определено присъствие, но то беше много слабо. Цялото усещане бе много слабо. После лицето върху картата доби нови очертания и видях, че съм бил прав. Наистина беше Бранд. Изглеждаше ужасно и като че ли бе прикован или завързан за нещо.
— Помогни ми — повтори Бранд.
— Слушам те — откликнах аз. — Какво е станало?
— …затворник — каза той след нещо друго, което не можах да разбера.
— Къде? — попитах.
На този въпрос Бранд поклати отчаяно глава.
— Не мога да те пренеса — рече той. — Нямам Фигури и съм прекалено слаб. Ще трябва да дойдеш по дългия заобиколен път…
Не го попитах как е успял да се свърже с мен без Фигурите. Най-важно ми се виждаше да установя къде се намира. Попитах го как да стигна при него.
— Огледай всичко много внимателно. Запомни всеки отличителен белег. Може да нямам възможност да ти го покажа повече от веднъж. Освен това, ела въоръжен…
После видях пейзажа — над рамото му, през един прозорец, над назъбена стена. Не можех да го определя със сигурност. Беше някъде далеч от Амбър, там, където Сенките стават неуправляеми. Прекалено далеч, за да ми се иска да отида. Голо, с променящи се цветове. Жарко. Ден, без слънце в небето. Скали, плъзгащи се като платноходки из местността. Бранд, в някакъв вид кула — една малка стабилна точка сред тази плуваща сцена. Запомних околността, добре. Запомних и съществото, увито като змия около основата на онази кула. Блестящо. Съставено сякаш от призми. Нещо като пазач — прекалено ярко, за да определя очертанията му, да преценя истинските му размери. И в този момент всичко изчезна. За секунда. Останах загледан във валето каро, а партньорът ми не знаеше дали да се сърди заради дългото ми разсейване, или да се тревожи да не би някоя зла сила да ме е омагьосала.
Приключих играта след това раздаване и си отидох вкъщи. Опънах се на леглото, запалих цигара и се отдадох на размисъл. Бранд все още се намираше в Амбър, когато потеглих оттам. По-късно, обаче, при запитванията ми за него, никой не знаеше къде може да е. След като изпаднал в едно от обичайните си меланхолични настроения, яхнал коня и отпътувал. И оттогава не го бяха виждали. Никакви вести, в никоя посока. Той не отговарял, като го търсели и сам не се обаждал на никого.
Опитах се да обмисля ситуацията от всички страни. Бранд е умен, много умен. Може би най-умният в семейството. Той се намираше в беда и бе потърсил мен. Ерик и Жерар бяха по-героично настроени и вероятно с радост щяха да се впуснат в това приключение. Кейн би отишъл от любопитство, предполагам. Джулиан — за да покаже, че го бива повече от всички нас и да се изтъкне пред татко. Или, най-просто щеше да бъде, ако Бранд бе повикал самия Оберон. Татко щеше да направи нещо по въпроса. Но Бранд се обади на мен. Защо?
Тогава ми хрумна, че може някой или неколцина от останалите да са отговорни за положението му. Ако, да речем, татко е започнал да показва предпочитание към него… Нали знаеш… Да се отстрани заплахата. В такъв случай Бранд би проявил слабост, ако се обади на татко.
Затова подтиснах желанието си да потърся подкрепления. Щом се обаждаше на мен, не бе изключено да му докарам сигурна смърт, ако позволя на някого в Амбър да разбере, че викът му за помощ е преодолял препятствията. Добре. А каква полза можех да извлека аз?
В случай, че наистина ставаше въпрос за трона и Бранд действително бе успял да влезе под кожата на татко, то нищо не пречеше да оставя в него добри впечатления. Ако ли не… Имаше всевъзможни други вероятности. Може да се е натъкнал на нещо, което се гласи там, у дома, нещо, което щеше да е полезно да знам. Интересно ми беше освен това и по какъв начин се бе свързал с мен, без помощта на Фигурите. Така че любопитството, бих казал, ме накара да се реша да предприема това пътуване сам и да направя опит да го спася.
Читать дальше