Роджър Зелазни - Козовете на съдбата

— Ритуална магия, значи?

— Нещо такова.

— Кой се занимава с нея?

— Доста хора.

— Искам да кажа, с кого се е свързала Джулия? Чувал ли нещо за това?

— Мисля, че с Виктор Мелман.

Погледна ме в очакване. Поклатих глава.

— Съжалявам, името не ми говори нищо.

— Странен човек — каза Рик замислено, после отпи от чашата си и се облегна назад, като скръсти ръце зад тила си и изви лакти напред. Загледа се в мивката. — Чух… чух да се говори — от доста хора, на които може да се вярва, че у него има нещо, че е постигнал някакво просветление, че има особена сила и понякога може да бъде велик учител. Но имал също така и проблеми с егото си, които явно вървят ръка за ръка с нещата от тоя сорт. Освен това имало и някои доста неприятни подробности. Чувал съм дори, че това не било истинското му име, че бил картотекиран като престъпник и че бил по-скоро шарлатанин, отколкото истински маг. Не знам. Иначе той е художник, при това доста добър. Картините му се продават като топъл хляб.

— Срещал си се с него?

Пауза, после:

— Да.

— Какво беше личното ти впечатление?

— Не знам. Е… аз съм предубеден по въпроса. Не бих могъл да кажа.

Той гаврътна виното от моята чаша.

— И как стана това?

— О, веднъж поисках да уча при него. Но той не ме прие.

— Значи ти също си минал през това. Мислех си, че…

— През нищо не съм минавал — тросна се той. — Просто опитвам от всичко, това е. Всеки минава през различни етапи. Исках да се доизградя, да израсна, да се извися. Кой не го иска? Но така и не успях да го постигна. — Поуспокои се и отново си пийна от виното. — Понякога усещах, че съм близо, че долавям някаква сила, някакво видение, което мога почти да зърна и да докосна. Почти. След това всичко изчезна. Това са пълни глупости. Човек просто се самозаблуждава. Случваше ми се дори да си мисля, че съм го постигнал. После минаваха няколко дни и разбирах, че отново се самозалъгвам.

— И всичко това преди да се запознаеш с Джулия?

Той кимна.

— Точно така. Може би това продължи връзката ни за известно време. Още си падам по приказките за тия глупости, макар че вече не вярвам в тях. После тя започна да взема всичко прекалено сериозно, а аз нямах намерение отново да минавам по стария маршрут.

— Разбирам.

Той пресуши чашата си и отново я напълни.

— Глупости — каза той. — Има безброй начини, по които можеш да се самозалъгваш, да измисляш рационални обяснения, които нищо не струват. Предполагам, че съм искал да се докосна до магията, а в света няма истинска магия.

— Затова ли ми пробута Библията?

Той изсумтя.

— Дори да бях използвал Корана или Ведите, ефектът щеше да е същият. Не че нямаше да ми е любопитно да те видя как изчезваш, обграден от пламъци. Само дето не се получи.

Усмихнах се.

— Как мога да открия Мелман?

— Имах адреса някъде тук — каза той, като сведе поглед и отвори чекмеджето. — Ето.

Извади малък бележник и го запрелиства. Преписа ми адреса на някакво заемно картонче и ми го подаде. После отпи отново от виното си.

— Благодаря ти.

— Адресът е на ателието му, но така или иначе той живее там — добави Рик.

Кимнах и побутнах чашата си.

— Това, което ми каза, ще ми свърши добра работа. Той вдигна бутилката.

— Още по едно?

— Не, благодаря.

Рик сви рамене и доля в чашата си. Аз станах.

— Знаеш ли, това е адски тъжно — каза той.

— Кое?

— Това, че няма магия, че никога не е имало и вероятно никога няма да има.

— Така стоят нещата — казах аз.

— Светът щеше да е далеч по-интересно място.

— Ъ-хъ.

Обърнах се, за да си вървя.

— Направи ми една услуга, а? — каза той.

— Каква?

— На излизане постави стрелките на табелката на три часа и нагласи бравата така, че да се заключи отвътре, след като затвориш.

— Дадено.

Оставих го там и изпълних молбата му. Небето бе станало малко по-мрачно, а вятърът малко по-мразовит. Опитах отново да се свържа с Люк от телефона на ъгъла, но него все така го нямаше.

Бяхме щастливи. Денят бе минал страхотно. Времето беше безупречно и всичко, с което се бяхме захванали, се получаваше чудесно. Вечерта отидохме на купон, а след това си устроихме късна вечеря в едно симпатично малко ресторантче, което открихме съвсем случайно. Там разпуснахме с чаша в ръка, разочаровани, че денят отива към края си. След това решихме да удължим това очарователно денонощие и отидохме с колата до един усамотен плаж, където потичахме по брега, седнахме и наблюдавахме луната, галени от лекия ветрец. И така доста време. Тогава аз направих нещо, което си бях обещал да не допускам. Но нима и Фауст не бе решил, че си струва човек да жертва душата си за един прекрасен миг?