Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

— И какъв е поводът?

— Предстоящото ми погребение, може би. Не знам. Стори ми се леко заплашителен.

— Ще ти бъда много задължена, ако ми помогнеш да ги съберем, преди да си тръгнеш.

— Разбира се — казах аз.

— В кухнята и в банята има вази. След мен.

Последвах Флора и двамата донесохме по няколко. Докато отивахме към кухнята, разгледах предмета, който бях успял да изскубна от другия край на тунела. Беше златно копче с инкрустиран в него син камък. На копчето все още висяха няколко сини влакна. Върху камъка беше гравирана някаква четиривърха фигура. Показах я на Флора, но тя поклати глава.

— Нищо не ми говори.

Бръкнах в джоба си и измъкнах късчетата син кристал, отчупени от стените на пещерата. Бяха досущ като камъка на копчето. Фракир потрепна леко на китката ми, сякаш искаше да ми напомни, още веднъж, че вече на няколко пъти ме предупредила за тези кристали, а аз все още не съм направил нищо.

— Странно — казах аз.

— Сложи няколко рози на нощното ми шкафче — каза Флора — и един смесен букет на тоалетната масичка. Знаеш ли, никой досега не ми е изпращал цветя по този начин. Беше доста впечатляващо. Сигурен ли си, че бяха за теб?

Изръмжах нещо анатомично или теологично и се захванах със събирането на розовите пъпки.

Малко по-късно, докато седяхме в кухнята и размишлявахме, отпивайки от чашите си с кафе. Флора отбеляза:

— Започва да става страшничко.

— Да.

— Може би трябва да обсъдим всичко с Фай, веднага след като поговориш с Рандъм.

— Може би.

— Та като споменахме Рандъм, ти не трябваше ли досега да си се свързал с него?

— Може би.

— Как така „може би“? Трябва да го предупредим.

— Така е. Но имам чувството, че от съображения за сигурност бих могъл да се размина с някои важни за мен отговори.

— Какво си намислил, Мърл?

— Имаш ли кола?

— Да, купих я преди няколко дни.

Извадих кончето и парченцата син камък от джоба си, поставих ги на масата и се заех да ги огледам за пореден път.

— Докато събирахме цветята, изведнъж ми хрумна къде още може, да съм виждал нещо подобно.

— И къде?

— Явно за известно време съм успял да изтикам този спомен на заден план. Гледката беше доста шокираща. Става въпрос за Джулия. Когато я открих в апартамента й, май забелязах на нея медальон със син камък. Може и да е било съвпадение, но…

Флора кимна.

— Не е изключено. Но дори да е така, медальонът вероятно е в полицията.

— О, не той ми е притрябвал толкова. Просто това ми припомни, че не успях да огледам апартамента достатъчно внимателно. Налагаше се да се махна бързо. Искам да му хвърля още един поглед, преди да се върна в Амбър. Все още не мога да разбера как онова… същество… е успяло да се вмъкне вътре.

— Ами ако апартаментът е бил разчистен основно и сега там има нов наемател?

Свих рамене.

— Има само един начин да разбера дали е така.

— Добре, ще те заведа дотам.

Няколко минути по-късно вече бяхме в колата и аз обяснявах на Флора къде се намира мястото. Пропътувахме около двадесет минути под следобедното слънчево небе, по което от време на време преминаваше по някое заблудено облаче. През по-голямата част от времето бях зает с някои по-особени приготовления със силите на Логрус, с които успях да приключа точно когато навлязохме в квартала, където бе живяла Джулия.

— Завий тук и мини зад онази сграда — казах аз. — Ще ти покажа къде да паркираш, стига да има свободно място.

Имаше, при това близо до мястото, където бях паркирал през фаталния ден. Спряхме до тротоара и Флора се обърна към мен:

— Какво следва сега? Да не би да смяташ просто да се качим и да почукаме на вратата?

— Ще направя и двама ни невидими — отвърнах аз. — и ще поддържам магията, докато се озовем вътре. Затова се движи съвсем близо до мен, за да можем все пак да се виждаме един друг.

Флора кимна.

— Веднъж, когато бях още малка, Дуоркин направи този номер, за да ме развесели. — Тя прихна. — Доста хора успяхме да спипаме в неудобен момент. Бях забравила за това.

Завърших няколкото последни щриха в сложното заклинание и освободих действието му. Светът извън колата стана някак по-замъглен, сякаш го гледахме през сиви очила. Измъкнахме се през моята врата, отидохме бавно до ъгъла и там завихме надясно.

— Тая магия трудна ли е за научаване? — попита ме Флора. — Струва ми се, че никак не е зле човек да разполага е нея.

— За съжаление, да — казах аз. — Освен това има един голям недостатък — не може да бъде извикана на мига, ако преди това не си я подготвил с нужното заклинанне, което пък отнема около двайсетина минути.