Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

Флора сви рамене, без да се обръща към мен, и се заоглежда в огледалото.

— Не се притеснявай…

Не чух остатъка от изречението й, макар че тя продължи да говори. Вниманието ми бе погълнато от усещането, че някой се опитва да се свърже с мен чрез Картите. Отворих съзнанието си за контакта и зачаках. Усещането се засили, но аз все още не долавях ничие присъствие. Обърнах се с гръб към Флора.

— Мърл, какво има? — чух да казва тя.

Вдигнах ръка, защото усещането бе станало още по-интензивно. И все пак продължавах сякаш гледах в дълъг, мрачен и празен тунел.

— Не знам — казах аз, призовах Логрус и овладях една от неговите линии. — Чък? Ти ли си? Готов ли си да поговорим? — попитах след това.

Отговор не последва. Усетих ледена тръпка, но останах все така с отворено за контакта съзнание. Никога преди не бях изпитвал нещо подобно. Завладяваше ме чувството, че ако само помръдна напред, тутакси ще се бъда пренесен на друго място. Дали не беше някакво предизвикателство? Или пък капан? Реших, че само глупак би приел подобна покана от неизвестното. Никак не беше изключено да се озова отново в кристалната пещера.

— Ако искаш нещо — казах аз, — ще е най-добре да се появиш и да го назовеш. Вече не си падам по срещи с непознати.

Усетих нечие присъствие, но без какъвто и да е намек за самоличност.

— Добре — казах аз. — Аз няма да дойда, а ти нямаш съобщение за мен. Остава само една възможност, за която се сещам. Ти да искаш да дойдеш при мен. Ако е така, заповядай.

Протегнах ръцете си напред. Привидно и двете бяха празни, но върху лявата бе застанала Фракир, готова за атака, а дясната се бе съединила с убийствената мощ на Логрус. Ситуацията изискваше не само да спазя етикета, но и да проявя известна доза практичност.

В мрачния тунел отекна мисловен импулс приличащ на смях. Беше студен и нечовешки.

„Това предложение, разбира се, крие клопка“ — изникна в съзнанието ми. — "Защото ти не си глупак. Възхищавам се на смелостта ти да се обърнеш по тази начин към нещо непознато. Не знаеш с какво точно би могъл да се сблъскаш, но въпреки това си готов да го посрещнеш. И дори го каниш да дойде.

— Предложението ми все още важи — казах аз.

„Никога не съм те смятал за опасен.“

— Какво искаш?

„Да те огледам.“

— Защо?

„Не е изключено да се срещнем при по-различни обстоятелства.“

— Какво имаш предвид?

„Усещам, че интересите ни ще се пресекат.“

— Кой си ти?

Отново същият смях.

„Не. Не сега. Все още не. Сега смятам само да те огледам и да преценя реакциите ти.“

— Е, нагледа ли се?

„Почти.“

— Щом интересите ни се пресичат, защо да не решим спора още сега — казах аз. — Искам да приключа по-бързо с това, за да се заема с по-важни дела.

„Оценявам арогантността ти. Но когато мигът настъпи, изборът няма да е твой.“

— Готов съм да почакам — каза аз и насочих линията на Логрус навътре в тунела.

Нищо. Моята „сонда“ не успя да се докосне до нищо определено…

„Възхитително изпълнение. Дръж!“

Нещо се спусна към мен с голяма скорост. Магическата силова линия ме уведоми, че то е твърде меко и отпуснато, за да успее да ме нарани. Беше просто голям, студен и изпъстрен с ярки цветове обект…

Останах на мястото си и се протегнах отвъд обекта, после още по-напред и по-напред, търсейки неговия източник. Успях да се докосна до нещо осезаемо и гъвкаво — може би тяло на човек, а може би не. Във всеки случай беше твърде голямо, за да успея да го изтегля при себе си за няколкото мига, с които разполагах.

Все пак съумях да хвана един малък, твърд и относително лек предмет. Изтръгнах го от онова, към което беше прикрепен, и го призовах при себе си.

Долових безмълвно изумление в мига, в който до мен достигнаха едновременно цветният обект и придобитата чрез силите на Логрус плячка.

Непознатият обект се пръсна над мен като фойерверк — цветя, цветя, цветя. Теменужки, анемонии, нарциси, рози… Чух как Флора ахна, когато цветният дъжд се изсипа над нас. Последва незабавно прекъсване на контакта. Докато ароматът на цветята изпълваше ноздрите ми, аз осъзнах, че държа нещо малко и твърдо в дясната си ръка.

— Какво стана, по дяволите? — попита Флора.

— Не съм съвсем сигурен — казах аз и отърсих нападалите по гърдите ми листенца. — Обичаш ли цветя? Тези можеш да ги задържиш.

— Благодаря, но съм привърженичка на по-традиционната подредба — каза тя, докато оглеждаше яркия килим, покрил пода. — От кого са?

— От едно безименно същество, застанало в дъното на един мрачен тунел.