Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

Нещото поклати глава.

— Не можеш да ме купиш.

— А-а… какво те кара да си мислиш, че съм магьосник?

Върху лицето на съществото зейна зловонна паст, която предостави на вниманието ми зъби, надхвърлящи всички очаквания. Последва звук, подобен на този от изтървана по каменно стълбище празна консервена кутия

— Усетих го аз, тъничкото ти пипалце — каза виолетовият пазач. — Познат магьоснически номер. Освен това само магьосник би могъл да стигне до мястото, на което си стъпил в момента.

— Май не изпитваш особен респект към практикуващите тази професия?

— Аз се храня с магьосници — каза съществото.

Направих гримаса при мисълта за някои от дъртите мърморковци, които се пишеха магьосници.

— Независимо от пола им, нали? — попитах аз, колкото да запълня паузата. — Виж, един проход не струва пет пари, ако по него не може да се мине. Как бих могъл да мина оттук?

— Никак.

— Дори ако успея да отговоря на някоя гатанка?

— На мен не ми минават такива — отбеляза съществото. И все пак в очите му проблесна искрица. — Просто тъй, за идеята — кое е онова червено и зелено нещо, дето не се спира на едно място — попита то.

— Ти познаваш сфинкса!

— Мамка му! — изръмжа пазачът. — Чувал си я.

Вдигнах рамене.

— Доста пътувам.

— Това пътешествие свършва дотук.

Заех се да огледам странния звяр по-внимателно. Трябваше да се позамисля как бих могъл да се справя с евентуални магически атаки от негова страна. Не биваше да забравям, че магьосниците бяха любимата му област. Колкото до физическите му възможности, те определено вдъхваха респект. Зачудих се колко ли са бързи реакциите му. Дали пък не можех просто да се шмугна край него? Реших, че експериментите в тази насока са неуместни.

— Наистина трябва да премина — опитах отново аз. — Случаят не търпи отлагане.

— Чудо голямо.

— Кажи ми честно, поне успяваш ли да си докараш по някоя пара оттук? Защото седенето в някакъв си тунел ми се струва доста скапано занимание.

— Аз обожавам работата си. Създаден съм за нея.

— А как така си пуснал сфинкса да мине?

— Магическите същества не се броят.

— Хм.

— Само не започвай да ме убеждаваш, че в действителност си магическо същество, и не се опитвай да ми пробуташ някоя заклинателска илюзия. Подобни неща никак не ме впечатляват.

— Вярвам ти. Всъщност как ти е името?

Нещото изсумтя.

— Можеш да ми викаш Скроф, колкото да върви разговорът. Ти как се казваш?

— Викай ми Кори.

— Добре, Кори. Нямам нищо против да си седим тук двамата с теб и да си чешем езиците, защото това не противоречи на правилника. Разрешено е. Ти имаш на разположение три възможности, едната от които ще ти се отрази нездравословно, ако се спреш на нея. Първо, можеш да се обърнеш кръгом и да отпрашиш натам, откъдето си дошъл, което би било мъдро решение. Можеш съшо да лагеруваш, но не по-напред от мястото, на което си застанал, при това колкото време си щеш. Обещавам, че, няма и с пръст да те докосна, докато се държиш прилично. Най-тъпо от твоя страна би било да се спреш на третата възможност — да пресечеш тази линия. Тогава ще ти видя сметката. Това тук е Прагът, а аз съм неговият Обитател. Не пускам никого да минава оттук.

— Задължен съм ти за изчерпателното разяснение.

— То е част от задълженията ми. Да те чуя сега.

Вдигнах ръце и силовите линии се превърнаха в закривени като кинжали окончания на всеки от пръстите ми. Фракир се провеси от китката и заописва изкусна сребриста траектория.

Скроф се ухили.

— Аз изяждам не само магьосниците, но и тяхната магия. Само същество, изтръгнато от дебрите на първичния Хаос, би могло да се похвали с нещо подобно. Ако мислиш, че би могъл да се изправиш срещу нещо такова — моля.

— Значи си от Хаоса, а? От дебрите на първичния Хаос?

— А-ха. Малко са, тия, дето могат да се мерят с мен.

— А Господарите на Хаоса влизат ли в сметката ти? — попитах аз и се заех със съсредоточаването на силите на съзнанието си в определени точки на тялото. Преображението, което се канех да направя, е доста грубовата операция. Колкото по-бързи са промените, толкова по-силна е болката.

Консервната кутия отново изтрополя по стълбището.

— Знаеш ли какви са шансовете на един Господар на Хаоса, която се е отдалечил толкова много от владенията си, срещу един Обитател?

Ръцете ми започнаха да се удължават, а когато се наведох напред, ризата се разпори на гърба ми. Костите на черепа ми променяха постепенно формата си, а гръдният ми кош се разширяваше все повече и повече…