Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

— Това е моето местенце — обяви Дейв. — Бих те поканил вътре, но е малко…

— Няма проблем — казах аз. — Ще почакам отвън.

Той се гмурна вътре. Усетих как апетитът ми се изпарява с шеметна скорост, най-вече под напора на мисълта за храната, складирана на подобно място.

Малко по-късно Дейв се измъкна от пещерата с преметната на рамо брезентова торба.

— Събрал съм тук някои хубави работи — заяви той.

Аз тръгнах обратно към изхода на цепнатината.

— Хей! Къде хукна?

— Да поема глътка въздух — казах. — Връщам се горе на скалата. Тук съм твърде близо до епицентъра.

— О, добре — каза Дейв и закрачи след мен.

Торбата съдържаше две неотворени бутилки с вино, няколко манерки с вода, пресен на вид самун хляб, консерви с месо, три-четири здрави ябълки и неразрязана пита кашкавал. Седнахме заедно на скалната плоча и той ми махна с ръка да се чувствам поканен. Повей на вятъра ме предупреди да имам все пак едно наум и аз стартирах само с една ябълка и малко вода.

— Това място има доста бурна история — заяви Дейв, измъкна от пояса си нож и си отряза с него парче кашкавал. — Не съм съвсем сигурен кой го е построил и преди колко време.

Когато понечи да отвори една от бутилките е ножа си, аз го спрях и прибягнах тайничко до услугите на Логрус. Реакцията ми беше достатъчно бърза, за да успея да му подам тирбушона тъкмо навреме. Дейв отвори едната бутилка и ми я връчи, след това повтори операцията и постави втората пред себе си. Не бях примрял чак толкова за вино, но почувствах облекчение. От здравословна гледна точка.

— Ей на това му викам аз да си готов за всичко — каза той, изучавайки тирбушона. — Да знаеш само от колко време се оглеждам за нещо такова.

— Задръж го — казах аз. — Разкажи ми повече за крепостта. Кой живее там? Кой го атакува в момента?

Дейв кимна и си пийна от бутилката.

— Първият и господар бил някакъв магьосник на име Шару Гарул. Кралицата на моята държава ни напусна най-неочаквано и дойде тук. — Той млъкна и се загледа в далечината, после изсумтя. — Политика! Не знам дори каква причина си е измислила тогава, за да оправдае пътуването си. По онова време още не бях и чувал за това проклето място. Както и да е. Та тя не се завърна доста време и хората почнаха да се чудят дали не я държат като пленница. Или пък се опитва да спечели нов съюзник? А може би си бе намерила нов любовник? Разбрах, че все пак пращала съобщения от дъжд на вятър — все от ония врели-некипели, дето всъщност нищо не казват. Сигурно е имало и тайна кореспонденция, но тя, както сам знаеш, не стига до простите хорица като мен. Тя бе тръгнала е доста голяма свита, че и с охрана, дето хич не беше символична — все печени ветерани, нищо че ги бяха издокарали като госпожици. Накратко, никой си нямаше хабер какво точно става.

— Може ли един въпрос? — намесих се аз. — Каква беше ролята на вашия крал в цялата история? Нещо пропусна да го споменеш, а той сигурно е бил…

— Мъртъв — довърши фразата ми Дейв. — По онова време тя вече се беше превърнала в апетитна вдовица. Всички я съветваха да се омъжи повторно. Но Нейно Величество просто си подбра цяла свита от любовници и продължи да насъсква съперничещите си за престола сили. През кревата й минаваха все мъже, които бяха или високопоставени генерали, или влиятелни благородници, а често и двете едновременно. И все пак когато предприе онова пътуване, тя остави властта ръцете на сина си.

— О, значи все пак е имало и принц, достатъчно зрял, за да седне на престола, макар и временно?

— Да. Всъщност точно той започна проклетата война. Първо събра войската и заяви, че не е доволен от набора, а после се свърза с един свой приятел от детството, който си беше чиста проба разбойник, но оглавяваше собствена малка армия от наемници. Името му беше Далт и…

— Чакай! — казах аз.

Съзнанието ми подскочи при споменаването на това име. Спомените ми тутакси изплува една история, която ми бе разказвал Жерар — за някакъв странен човек на име Далт, който се опитал навремето да превземе Амбър с армията си и дори успял да стигне учудващо далеч. Наложило се да извикат спешно Бенедикт, за да се справи с него. Армията на Далт била разбита едва в полите на Колвир, а той самият бил тежко ранен. Макар да не успели да открият тялото му, всички решили, че е умрял от раните си. Но това не беше всичко.

— Твоята държава — казах аз, — ти така и не ми каза как се казва тя. Откъде си родом, Дейв?

— От едно място, което се казва Кашфа — отговори ми той.