Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

— А вашата кралица се казва Джасра?

— Значи си чувал за нас. А ти откъде си?

— От Сан Франциско — казах аз.

Дейв поклати глава.

— Не съм го чувал това място.

— Кой ли го е чувал? Виж, ти как си с очите?

— Какво имаш предвид?

— Ами когато преди малко погледна към бойното поле, успя ли да различиш знамето на нападателите?

— Нещо не съм във форма — каза той.

— Беше зелено-черно с някакви животни по него.

Дейв подсвирна.

— Лъв, разкъсващ, Еднорог. Прилича ми на флага на Далт.

— Каква е идеята на герба му?

— Далт мрази ония… Амбъритите, ей такава му е идеята. Веднъж дори беше тръгнал срещу тях.

Опитах виното. Не беше лошо.

Значи ставаше въпрос за един и същи човек…

— А знаеш ли защо ги мрази? — попитах аз.

— Чух, че убили майка му — каза Дейв. — По времето на някаква погранична война. Тия войни са голяма сложнотия. С подробностите не съм наясно.

Отворих една от месните консерви, отчупих от хляба и си направих сандвич.

— Разкажи ми историята си докрая — казах после.

— Докъде бях стигнал?

— Принцът се свързал с Далт, защото се нуждаел спешно от подкрепления, тъй като бил загрижен за майка си.

— И така. Точно тогава ме мобилизираха и мен, в пехотата. Принцът и Далт ни поведоха по някакви мрачни пътища и накрая се озовахме тук. После се опитахме да направим точно това, дето се напъват да го направят сега ония момчета долу.

— И какво стана по-нататък?

Дейв се изсмя.

— Отначало нещата тръгнаха зле за нас — каза той. — Мисля, че който и да управлява сега крепостта, има власт над природните стихии. Сам видя онова вретено преди малко. Ние пък се сблъскахме първо със земетресение, после с бури и мълнии. Но въпреки това продължихме да атакуваме стените. Видях със собствените си очи как заляха брат ми с вряла мазнина. Точно тогава реших, че ми стига толкова. Хукнах презглава и се качих чак дотук. Никой не ме подгони, затова останах на това място и проследих битката. Може би не трябваше да го правя, но никак не бях сигурен как ще се развият събитията. Мислех си, че ще е все така до самия край. Оказа се обаче, че не съм бил прав. Сигурно здраво са ми били размътили главата или поне някои важни части от нея.

— Какво стана после?

— Вероятно атаката е принудила Джасра да действа. Тя очевидно е крояла през цялото време нещо срещу Шару Гарул. Мисля, че вече дори е била успяла до голяма степен да спечели доверието му. Но освен това се е бояла малко от стареца. И когато армията нападнала, на нея й се е наложило да действа, въпреки че не била съвсем готова. Докато хората от нейната охрана отвличали вниманието на стражата, Джасра предизвикала Шару Гарул на магьоснически дуел и го победила, но не успяла да се измъкне невредима. Освен това била бясна на сина си, задето нападнал без нейното съгласие. Както и да е, хората от кралската гвардия отворили портите и нашите войници влезли в крепостта. Затова и ти казах, че никоя армия не е успявала да превземе Владението. И ония нямаше да успеят, ако не им бяха отворили.

— Как успя да научиш всичко това?

— Нали ти казах вече — дезертьорите идват насам, аз ги храня, а те ми разказват какво става долу.

— От думите ти останах с впечатлението, че е имало и други опити да бъде превзето Владението. Но те явно са били след като Джасра е успяла да го завладее.

Дейв кимна и отпи за пореден път от виното.

— Ъ-хъ. Докато Джасра и синът й отсъствали от Кашфа, там се намерил един благородник — Кашман, които се възползвал от ситуацията и организирал преврат. Този Кашман има брат на име Джазрик. Та Кашман се настанил на престола и пожелал да отстрани кралицата и принца от пътя си. Сигурно досега е атакувал това място поне десетина пъти. Но така и не успя да влезе вътре. Накрая явно реши, че това е невъзможно и се примири. Малко след това Джасра изпрати сина си нанякъде, сигурно да събере армия, с която тя да си върне престола. Не знам. Това беше преди доста време.

— А какво стана с Далт?

— Отрупаха го с богатства, дето май хич не липсват във Владението, и той се оттегли с войските си. Вероятно там, където обикновено се мотае.

Пийнах от виното и си отрязах парче кашкавал.

— Как така остана толкова време из тия чукари? Май животът ти тук не е много лек?

Дейв кимна.

— Истината е, че не знам как да се прибера у дома. По много странни пътища ни преведоха дотук. Мислех си, че и сам ще ги намеря, но когато ги потърсих, от тях нямаше и следа. Сигурно можех просто да тръгна нанякъде, но тогава сигурно щях да се замотая още повече. Освен това смятам да се махна от хълма. След няколко седмици селяните ще се върнат и ще възстановят ония къщи край крепостта, без да им пука кой е победил. Тия селяни ме мислят за светец, който се е оттеглил тук, за да се моли и да медитира. Всеки път, когато сляза в долината, те ми дават толкова храна и пиене, че с тях мога да изкарам дълго време.