Роджър Зелазни: Принц на Хаоса

— Някой по-стар и по-мъдър тай’ига може би ще знае нещо по въпроса. Нали знаеш къде би могъл да ги откриеш.

— Аха.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна с друго. Но тай’ига са древно племе.

Спуснахме се към кулата. Пътят ни под яркия калейдоскоп на небето се сви до съвсем тъпичка нишка. Грайл се понесе с мощни махове на крилата право към прозореца, от който извираше светлината, а аз погледнах надолу. Гледката беше главозамайваща.

В далечината се разнесе рев, произлязъл сякаш от триенето на земни пластове — явление, съвсем обичайно по тези места. Вятърът развя наметалото ми. На небето, вляво от нас, се появиха няколко мандаринени облачета. Вече можех да различа изкусните гравюри по стените на кулата. В стаята на върха й мярнах познат силует.

После се приближихме досами прозореца и се вмъкнахме през него. Вътре ни очакваше едно едро, леко прегърбено демонично същество е люспесто тяло в сиво и червено и рога на главата. В жълтите му очи грееха овални пурпурни зеници. Зъбите му се оголиха в усмивка.

— Вуйчо! — извиках аз и скочих от гърба на Грайл. — Радвам се да те видя!

Демонът се разкърши, а Сухай се спусна към мен и ме прегърна — внимателно.

— Мерлин — възкликна той. — Добре дошъл у дома. Жалко, че поводът да те повикам е печален, но въпреки това присъствието ти ме изпълва е радост. Грайл каза ли ти…

— Че Негово Величество се е поминал? Да. Съжалявам.

Сухай ме пусна и отстъпи крачка назад.

— Не че беше неочаквано. Даже напротив. Твърде очаквано всъщност. Просто не му беше сега времето да се случи.

— Така е — съгласих се аз. После разтрих схванатото си ляво рамо и претършувах джобовете си, за да измъкна някакъв гребен.

— Той боледува толкова дълго, че вече бях започнал да привиквам с тази мисъл — добавих след това. — Като че ли почти се бе справил със слабостта си.

Сухай кимна и ме попита:

— Ще се трансформираш ли?

— Изкарах тежък ден. Ще се заема с това веднага щом се възстановя поне малко. Освен ако не се налага да свърша нещо спешно.

— Не, няма нищо спешно засега — отговори Сухай. — Гладен ли си?

— Доста.

— Ела тогава. Ще ти намеря нещо вкусно. Той се обърна и тръгна към стената в дъното на стаята, а аз го последвах. Никъде из помещението не се виждаха врати. Моят вуйчо бе опознал всички ключови точки в реалността на Хаос като петте си пръста. За разлика от Амбър, в Царството на Хаоса е толкова лесно да се навлезе сред околните сенки, че понякога това се получава съвсем несъзнателно. Проблемът е, че в Сянката, на която си се озовал неволно, вече те очакват, но не за да те поздравят с „добре дошъл“. Освен това трябва доста да се внимава, защото лесно можеш да се озовеш увиснал във въздуха над бездънна пропаст, дълбоко под водата или пък на пътя на разрушително торнадо. Тъй че в Хаос никога не са си падали особено по туризма.

От друга страна, в този край на Вселената материята е толкова податлива, че един Майстор на Сенките би могъл лесно да промени нейната тъкан и да си сътвори безопасен път за отстъпление. Майсторите на Сенките са нещо като местни занаятчии, чиито способности произлизат от Логрус, макар да не е задължително всеки от тях да е негов адепт. Много малко от тях, до един адепти на Знака, биват приемани в Гилдията на Майсторите на Сенки. Това са в най-общ смисъл водопроводчиците и елтехниците на Царството и техният майсторлък — досущ като при техните колеги от Сянката Земя — представлява комбинация от дарба и знания. Макар да съм член на Гилдията, аз лично предпочитам да използвам услугите на някой практикуващ Майстор, когато ми се наложи. Сигурно би трябвало да се спра по-подробно на тази тема. Може би дори ще го сторя — някога.

Когато достигнахме стената, тя естествено вече не беше там. Просто образът й се замъгли и след това изчезна. Преминахме през пространството, което тя бе заемала допреди малко, и след миг вече се спускахме по едно зелено стълбище. Е, може би не беше точно стълбище. Поредица от зелени дискове описваха в мрака спирала, чиито елементи бяха отдалечени един от друг на удобно за слизане или изкачване разстояние. Спиралата опасваше външната стена на кулата и завършваше при стена, върху която също не се виждаше врата. Преди да достигнем до тази стена, на няколко пъти — за броени секунди — ни огря дневна светлина, а веднъж за миг дори ни връхлетя снежна буря. После пък мярнах абсидата на някакъв християнски храм, но без олтара. Най-после се добрахме до стената, преминахме през нея и се озовахме в просторна кухня. Сухай ме заведе при шкафа с продуктите и ми махна с ръка да се самообслужа. Намерих някакво студено месо и хляб и си направих сандвич. Към него прибавих и една хладна бира. Вуйчо ми също отчупи от хляба и си наля една халба от същото питие. Над главите ни се появи птица, изграчи дрезгаво и изчезна още преди да е успяла да прекоси помещението.