Роджър Зелазни: Принц на Хаоса

— Веднага ли трябва да тръгна?

— Веднага.

— Аха. Ами, добре. Разбира се. Само да си събера нещата. Как се случи това?

Обух си ботушите, навлякох остатъка от дрехите си и закачих меча си на колана.

— Аз, разбира се, не съм запознат с подробностите. Все пак всички знаеха, че той не е добре със здравето.

— Искам да оставя бележка — казах аз.

Той кимна.

— Кратка, надявам се.

— Да.

Надрасках на един лист от писалището следното: „Корал. Викат ме спешно по семейни дела. Ще ти се обадя.“ После сгънах листа, пъхнах го в ръката й и възкликнах:

— Добре… Как ще се приберем?

— Ще те пренеса на гърба си, принц Мерлнн, точно както го правех преди.

Кимнах и в съзнанието ми изплуваха спомени от моето детство в Хаос. Като повечето демони и Грайл притежаваше огромна сила. Спомних си за нашите игри — край мрачните подстъпи на бездните, в гробниците, в пещерите, но още димящите бойни полета, в килиите на мъртви магьосници, в различните адски светове. Винаги предпочитах да играя с демони, вместо с някой от роднините си. Дори формата, която приемах в Хаос, наподобяваше тази на демоните.

Грайл погълна един от столовете в стаята за допълнителен обем и след това промени тялото си, така че да мога да се настаня удобно върху него. Яхнах удължения му торс и се хванах здраво, а той възкликна:

— Ах, Мерлин! С какви магически сили си се захванал?

— Контролирам ги напълно, но все още не съм ги опознал достатъчно — отвърнах аз. — Сдобих се с тях съвсем наскоро. Какво почувства?

— Жар, студ, странна музика. От всички посоки. Променил си се.

— Всички се променят — отбелязах, докато демонът се насочваше към прозореца. — Такъв е животът.

От широкия перваз се проточваше черна нишка. Грайл я докосна миг преди тялото му да се понесе във въздуха.

Връхлетя ни силен порив на вятъра. Пропаднахме надолу, след това се понесохме напред и започнахме да набираме височина. Звездите бяха ярки, а месечината бе изгряла току-що, огрявайки ниските облаци. Понесохме се с шеметна скорост и докато премигна, градът под нас изчезна. Звездите затанцуваха и накрая се превърнаха в ивици светлина. Пред погледа ми се разстла ефирният, потръпващ воал на мрака, който се разрастваше непрекъснато. „Черният път“ — хрумна ми най-неочаквано. Приличаше на нетрайно, създадено в небето копие на Черния път. Погледнах назад. Там вече го нямаше. Сякаш навивахме воала след себе си. Или пък той се навиваше сам и така ни изтегляше към другия си край?

Околностите на столицата се изнизаха като филм, извъртян три пъти по-бързо от обичайното. Прелетяхме над гора, над хълм, над планински връх. Носехме се по развълнуваната черна лента, плъзгахме се край петна от дневна светлина и сенки. После темпото ни изведнъж се ускори до стакато. Усетих, че вече няма никакъв вятър. Неочаквано луната се озова високо над нас, а под нас се заизвива назъбена планинска верига. Възцарилата се тишина ме караше да се чувствам като в сън. После луната се снижи за един-единствен миг. Бляскава линия разчупи света вдясно от мен и звездите започнаха да изчезват. Докато следвахме черния път, не усетих нито веднъж тялото на Грайл да се напряга от някакво усилие. Луната изчезна, светлината стана масленожълта, появилите се облаци добиха розов оттенък.

— Мощта на Хаоса нараства — отбелязах аз.

— Енергията на безпорядъка — отвърна демонът.

— Значи не си ми казал всичко.

— Аз съм само слуга — каза Грайл. — Не съм осведомен за делата на Могъщите.

Светът около нас ставаше все по-светъл, а черната лента продължаваше да се вее напред, докъдето ми стигаше погледът. Облаците отлетяха встрани и на тяхно място се появиха нови. Очевидно вече бяхме поели през Сенките. След известно време планините се снижиха и постепенно отстъпиха пред обширна равнинна област. Слънцето ненадейно се озова в средата на небето. Като че ли се движехме малко над мрачния път и краката на Грайл едва го докосваха. Крилата му ту се движеха с бавни, широки махове, ту пърхаха със скорост, която ги правеше почти невидими.

Слънцето отплува далеч вляво и доби кървавочервен оттенък. Под нас се разстла розова пустиня…

После отново се спусна мрак и звездите се завъртяха, сякаш прикрепени върху огромен панаирджийски фойерверк.

Спуснахме се ниско, току над върховете на дърветата…

Стрелнахме се над оживена централна улица с ярки светлини и блеснали автомобилни фарове, неонови реклами и просторни витрини. Лъхна ни топлият, спарен, прашен, опушен градски въздух. Няколко пешеходци погледнаха нагоре, доловили едва-едва нашето присъствие.