Кевин Андерсън: Буреносни хоризонти

— О, Бенето! Можеш ли да говориш? Кажи ми нещо!

Дървесният голем помръдна глава и я погледна със зърнестите си очи. Като че ли се напрягаше.

— Не ме ли помниш? Аз съм Сели, малката ти сестричка.

Най-накрая устните се разцепиха, сякаш световната гора тъкмо в този момент довърши оформянето на устата на голема Бенето. Твърдите му устни се извиха в усмивка и зад тях се видяха идеално подредените му дървесни зъби. Той се изкашля и вдиша дълбоко, за да напълни с въздух белодробните кухини в сърцевината си. Чу се някакво свистене, след това някакво гърлено ломотене… и най-накрая прозвучаха слова:

— Сели… разбира се.

Речта му напомняше познатия тембър на брат й, но се долавяше и някакъв глух екот, който й напомни за дървените флейти, които баба й и дядо й правеха за най-малките.

— Сели. Спомнях си за теб всеки ден… докато растях. Наблюдавах те винаги, когато идваше.

— Това… наистина ли си ти, Бенето? Или си само подобие? Всички зелени жреци казаха, че си загинал при нападението на хидрогите. Всички на Гарванов пристан са били убити.

Дървесният човек я погледна и изразът му стана тревожен.

— Световната гора ме оформи. В момента на смъртта си се свързах с дърветата. Излях всяка своя мисъл и всеки спомен през телевръзката в световната гора. Сякаш вселих моята… душа в безграничното съзнание на дърветата. И сега гората ме връща. Аз съм жива синтеза, наполовина дърво и наполовина човек. Аз съм… необходим за войната.

Сели го прегърна. Усещаше твърдостта на дървото, но заедно с това и топлината и нежността на жива човешка плът.

— Каквото и да си, радвам се, че те има. По-добре е, отколкото да нямам нито един брат. Знаеш ли… знаеш ли, че убиха и Рейналд?

— Световната гора няма да забрави нито секунда от нападението срещу Терок — отговори големът Бенето. — Изпитахме всяка отделна смърт било на дърво, било на мъж, било на жена. Дори на онези, които не бяха зелени жреци… все пак ги видяхме, изпитахме болките им, скърбим за тях. Ние помним.

Сели го хвана за ръка и го поведе извън гъстака.

— Трябва да те покажа на родителите ни. И Сарейн се завърна от Земята. Всички ще се зарадват да те видят.

С всяка следваща крачка Бенето пристъпваше все по-уверено. Преплетените клони се отдръпваха от пътя им, сякаш самият дървесен голем излъчваше сила и разчистваше пътеката. Сели крачеше въодушевено напред и го караше да бърза.

Когато най-после се измъкнаха от сплетения гъстак, Бенето спря, сякаш краката му отново се вкорениха. Олюля се и огледа подробно разрухата. Кръговете на ирисите му зашаваха, зениците му се разшириха, въпреки че като частица от световната гора той знаеше подробно точно какво се беше случило. На лицето му се изписа дълбока печал.

— Връщам се тъкмо навреме.

Сели стисна ръката му. Той помръдна дървесните си пръсти, сякаш за да усети докосването й, и тя го подръпна, за да го подкани да побърза.

— Хайде, Бенето. Трябва да кажем на всички. Крайно време е терокците да се порадват на добри новини.

— Да — съгласи се Бенето и повдигна стъпало, за да направи следващата крачка, сякаш беше забравил да пристъпва върху човешки крака. — Имам да споделя огромна информация. Дори зелените жреци не са узнали всичко от гората.

Сели погледна въпросително дървесното, но познато лице на брат си. Бенето като че ли подреждаше мислите си, като че ли събираше разпокъсаните си спомени. Тя го поведе гордо и въодушевено към заселените зони, където скитниците им бяха помогнали да изтеглят рухналите дървета и да разчистят площите.

Когато се приближиха до гъбения град, дърветата като че ли зашепнаха, за да обявят пристигането им. Зелените жреци вдигнаха глави — прекъснаха заниманията си, за да ги погледнат. Смарагдовата им кожа беше покрита с пепел, лицата им бяха изтощени, а очите им зачервени от сълзите и прахта. Но бяха усетили обхваналото съзнанието на световната гора ликуване и щом забелязаха голема Бенето, се вторачиха в него.

Майка Алекса и отец Идрис слязоха от гъбения риф. Щом видяха Бенето и познаха издълбаните върху дървесното му лице черти, се спогледаха неловко, сякаш бяха забравили какво е да изпитваш радост.

Сели се втурна напред.

— Вижте какво намерих! Вижте какво сътвори световната гора…

— Дъще моя? — попита Идрис. — Какво е това? Прилича на…

Не посмя да произнесе името.

— Да — каза големът. — Аз съм Бенето… отчасти.

Алекса и Идрис никога не бяха претендирали, че разбират тайнствата на вселената, и възприеха завръщането му като чудо, без да задават въпроси.