Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Обърна се към екипажа.

— Свържете се с всички кораби и докладвайте, когато са готови. — Всичко отне само няколко секунди. Адарът погледна екраните и присви очи. — Напред!

Всички илдирийски лайнери, с изключение на флагмана, потеглиха внезапно. Преди да напуснат Илдира, работните екипи бяха махнали предпазителите на двигателите и бяха инсталирали някои подобрения. Шестстотин осемдесет и пет бойни лайнера се развърнаха в перфектен синхрон.

Всеки си имаше цел, определена от координаторите в командния център на адара.

Корабите ускориха до пълна мощност и започнаха да се забиват директно в диамантените сфери. Всичко се случваше с изумителна скорост и с перфектна хореография. Стотици лайнери унищожаваха хидрогите.

Няколко бойни кълба започнаха да изстрелват светкавици, но успяха да унищожат само пет от лайнерите. Останалите изпълниха предназначението си. Експлозиите бяха толкова мощни, сякаш всички звезди в региона се превръщаха в супернови.

Зан’нх кимна със задоволство на четиридесет и деветте члена на екипажа в командния център — единствените илдирийци на борда на шестстотин осемдесет и шестте лайнера. Останалите кораби бяха празни и се командваха дистанционно.

С помощта на човешките инженери корабите бяха оборудвани с изцяло автоматизирани системи. Флагманът на Зан’нх управляваше и двете кохорти. Само за няколко минути бяха унищожени почти седемстотин бойни кълба, без да се изгуби нито един илдирийски живот. Засега.

Зан’нх за момент се зачуди какво ли мисли сега за него генерал Ланиан.

Но магът-император не очакваше, че ще се сблъска с толкова много вражески кораби. Хидрогите не им бяха повярвали напълно. Останалите бойни кълба откриха огън по корабите на ЗВС.

Отвлечените от роботите съдове също се включиха в битката. Генерал Ланиан отвърна на огъня.

Флагманът на Зан’нх стоеше в окото на бурята, единственият оцелял илдирийски съд. Адарът беше жертвал всичко в смелия гамбит и сега разполагаше само със защитните системи на кораба, които не можеха да навредят на хидрогите.

Можеше само да наблюдава безпомощно битката. Няколко залпа удариха корпуса и претовариха системите.

— Аварийна стабилизация! — изкрещя Зан’нх. — Изпълнихме си задачата, но битката още не е приключила.

— Адаре, не разполагаме с ефективни оръжия.

Зан’нх се огледа. Нямаше с какво да помогнат.

Мразеше да е безпомощен.

Не се извини на екипажа. Беше изпълнил клетвата си, но и той, и смелите му войници вече бяха без значение за битката. Оставаше им само да се носят като откъснато листо в свирепата буря, която се вихреше около тях.

Цялата планета бе евакуирана, но флагманът на тал О’нх и още седем бойни лайнера останаха да изчакат последните мигове на първичната звезда на Хирилка. Антон и Вао’сх си водеха съвестно бележки.

Едноокият командир настояваше, че основното му задължение е да върне губернатора на Илдира, но Райдек’х бе непреклонен.

— Хирилка е моят свят и моя отговорност. Ще остана до края. Искам да сляза долу за последно.

Язра’х извърна глава, за да прикрие гордата си усмивка.

О’нх изгледа момчето с единственото си око.

— С каква цел, губернаторе? Всички се спасиха. Изпълнихте дълга си.

— Искам да се сбогувам. Трябва да съм последният, който ще напусне. Заедно с паметителя си.

Язра’х пристъпи напред.

— Ще гарантирам за безопасността на губернатора, както и на двамата паметители.

Талът не можеше да измисли никакво оправдание.

— Хирилка ще издържи още малко. Но побързайте, за да не нарушаваме графика си.

— Целият ми свят се разруши. — Райдек’х говореше гордо и твърдо. Антон примигна от изненада.

И така, малката им група се спусна. Язра’х пилотираше совалката към пустия главен град.

Облаците ставаха все по-гъсти, очевидно се канеха да изсипят гнева си върху беззащитната планета. Антон не записа нито изречение по време на полета.

— Вао’сх, направо не мога да намеря думи за подобно нещо.

Совалката кацна в подножието на дворцовия хълм. Някои от сградите бяха съвсем нови и прясно боядисани. В изгорените полета ниалия бяха поникнали няколко зелени стръка. Празният град сякаш осъзнаваше съдбата си.

Космодрумът приличаше на поляна, където е имало голям панаир, вече свършил. Имаше и няколко повредени кораба, зарязани припаси и изоставена техника.

Антон попиваше всичко и не можеше да разкара от главата си стиховете на Шели. И ги каза високо: